— Приятелите са важни — съгласи се Скатах, като я стисна леко за ръката. — Но докато приятелите идват и си отиват, семейството е винаги с теб.
— А какво е твоето семейство? Вещицата от Ендор спомена майка ти и брат ти. — Още докато говореше, в съзнанието й изскочиха образи от паметта на Вещицата: възрастна жена с остри черти и кървавочервени очи и младеж с пепелява кожа и огненочервена коса.
Девата-воин сви неловко рамене.
— Напоследък не разговаряме много. Родителите ми бяха Древни, родени и отгледани на остров Дану Талис. Когато баба Дора напусна острова, за да учи първите човеци, те така и не й го простиха. Също като много други Древни, смятаха човеците за нещо малко повече от животни. Баща ми ги наричаше „онези чудати твари“. — По лицето й пробяга сянка на отвращение. — Винаги сме страдали от предразсъдъци. Майка ми и баща ми бяха още по-шокирани, когато обявих, че аз също ще работя с човеците, ще се бия за тях и ще ги защитавам, когато мога.
— Защо? — попита Софи.
Гласът на Скати омекна.
— За мен още тогава беше очевидно, че човеците са бъдещето и че дните на Древните раси са преброени. — Тя хвърли кос поглед към момичето, което с изненада видя, че очите на Скатах са ярки и блестящи, почти сякаш в тях имаше сълзи.
— Родителите ми ме предупредиха, че ако напусна дома, ще донеса срам на фамилията и те ще се отрекат от мен. — Гласът на Скати се проточи и заглъхна.
— Но ти все пак тръгна — предположи Софи.
Девата-воин кимна утвърдително.
— Тръгнах. Не си говорехме в продължение на едно хилядолетие… докато те не изпаднаха в беда и не им потрябва помощта ми — добави тя с мрачна усмивка. — Сега от време на време разговаряме, но се боя, че още се срамуват от мен.
Софи стисна нежно ръката й. Чувстваше се неудобно заради това, което й бе казала току-що Скати, но също така осъзнаваше, че тя е споделила нещо много лично, нещо, което момичето се съмняваше, че е споделяла някога с когото и да било.
— Съжалявам. Не исках да те разстройвам.
Скатах отвърна на стискането.
— Не си ме разстроила. Всъщност те ме разстроиха преди повече от две хиляди години и аз още го помня, като че ли е било вчера. Отдавна никой не си беше правил труда да ме пита за живота ми. А повярвай ми, той не е бил изцяло лош. Имала съм някои чудесни приключения — рече тя весело. — Разказвала ли съм ти за времето, когато бях вокалистка в една женска група? Нещо като „Спайс Гърлс“ в стил готически пънк, но пеехме само кавъри на Тори Еймъс. Бяхме страшно популярни в Германия. — Тя понижи глас. — Проблемът беше в това, че всичките бяхме вампирки…
Никола и Джош свиха по улица „Дюнкерк“ и видяха, че навсякъде е пълно с полиция.
— Продължавай да вървиш — каза настоятелно Никола, когато момчето забави крачка. — И се дръж естествено.
— Естествено — промърмори Джош. — Вече дори не знам какво значи това.
— Върви бързо, но не тичай — каза търпеливо Фламел. — Ти си съвсем невинен ученик, който отива на училище или на лятната си работа. Гледай полицаите, но не ги зяпай. И ако някой от тях те погледне, не извръщай бързо поглед, просто остави очите си да се плъзнат леко към следващата фигура. Така би направил един обикновен гражданин. Ако ни спрат, аз ще говоря. Всичко ще мине добре. — Той видя скептичното изражение върху лицето на момчето и усмивката му се разшири.
— Повярвай ми, правя го от много дълго време. Номерът е да вървиш, като че ли имаш пълното право да си тук. Полицаите са обучени да си отварят очите за хора, които изглеждат и се държат подозрително.
— Не мислиш ли, че ние спадаме и към двете категории? — попита Джош.
— Изглеждаме, сякаш мястото ни е тук, и това ни прави невидими.
Минаха край група от трима полицаи, които дори не погледнаха към тях. Джош забеляза, че всеки от тях носи различна униформа и те като че ли спореха.
— Добре — каза Никола, когато се отдалечиха толкова, че онези да не могат да ги чуят.
— Какво е добре?
Алхимикът наклони леко глава в посоката, от която идваха.
— Видя ли различните униформи?
Момчето кимна.
— Франция има сложна полицейска система. А Париж — още по-сложна. Съществуват Национална полиция, Национална жандармерия и Полицейска префектура. Явно Макиавели полага всички усилия, за да ни открие, но голямата му грешка винаги е била, че смята, че другите хора се ръководят от същата студена логика като него. Изглежда си мисли, че като изкара всички тези полицейски сили по улиците, те няма да правят нищо друго, освен да ни търсят. Само че между различните подразделения съществува силно съперничество и без съмнение всеки иска да си припише заслугата за залавянето на опасните престъпници.