— Ами ако грешиш? Замислял ли си се за това: какво ще стане, ако грешиш?
— Тогава Тъмните древни ще се върнат.
— Това толкова ли ще е лошо? — зачуди се на глас момчето.
Фламел отвори уста да отвърне, но бързо стисна устни, преглъщайки онова, което се готвеше да каже. Джош обаче успя да забележи бързо пробягалия по лицето му гняв. Накрая Никола изви насила устните си в усмивка. Внимателно завъртя Джош с лице към улицата.
— Какво виждаш? — попита той.
Момчето поклати глава и сви рамене.
— Нищо… само тълпа хора, отиващи на работа. И полицаите, които ни търсят — добави то.
Възрастният мъж улови Джош за рамото и го забута нататък по улицата.
— Не мисли за тях като за тълпа хора — смъмри го остро. — Това е начинът, по който Дий и подобните нему гледат на човечеството: като на обикновени хуманоиди. Аз виждам отделни личности с техните грижи и проблеми, със семейства и любими, с приятели и колеги. Виждам хора.
Джош тръсна глава.
— Не разбирам.
— Джон и Древните, на които той служи, гледат тези хора и виждат само роби. — Той замълча, а после добави тихо: — Или храна.
Глава 13
Легнала по гръб, Пернел Фламел се взираше в мръсния каменен таван и се чудеше колко ли други затворници в Алкатраз са правили същото. Колко ли други бяха проследявали линиите и пукнатините в зидарията, бяха виждали фигури в черните петна от водата, бяха си представяли картини в кафявата влага? Почти всички, предполагаше тя.
„А колко ли от тях са чували гласове?“ — запита се. Беше сигурна, че много от затворниците са си въобразявали, че чуват звуци в тъмното — нашепвани думи, промълвени фрази, — но освен ако не са притежавали нейната особена дарба, чутото от тях не е съществувало извън главите им.
Пернел чуваше гласовете на призраците на Алкатраз.
Вслушвайки се напрегнато, тя можеше да различи стотици гласове, може би дори хиляди. Бяха на мъже, които протестираха и викаха, мърмореха и плачеха, зовяха изгубените си любими, повтаряха неспирно собствените си имена, твърдяха, че са невинни, проклинаха надзирателите си. Госпожа Фламел се намръщи — те не бяха онова, което търсеше.
Тя остави звуците да я залеят, като ги отделяше един от друг, докато не откри един глас, по-висок от останалите: силен и уверен, той се открояваше сред бръщолевенето и Пернел усети, че се съсредоточава върху него, върху думите му, разпознавайки езика.
— Това е моят остров.
Беше мъж и говореше на испански със стар, много изискан акцент. Пернел се взря в тавана и изключи другите гласове.
— Кой си ти? — В мразовитата влага на килията думите излязоха от устата й заедно с облаче пара и безбройните призраци се смълчаха.
Настъпи дълга пауза, сякаш призракът бе изненадан, че са го заговорили, после той отвърна гордо:
— Аз съм първият европеец, навлязъл в този залив. Първият, видял този остров.
На тавана точно над главата й започна да се оформя лице — грубо очертано сред пукнатините и паяжините, а черната влага и зеленият мухъл му придаваха форма и изражение.
— Аз нарекох това място La Isla de los Alcatraces.
— Островът на пеликаните — прошепна Пернел съвсем тихичко.
Лицето на тавана за момент придоби плътност. То принадлежеше на хубав мъж с дълго, тясно лице и тъмни очи. Водни капчици се образуваха в очите му като сълзи.
— Кой си ти? — попита пак тя.
— Аз съм Хуан Мануел де Аяла. Аз открих Алкатраз.
Нокти затракаха по камъните пред килията и от коридора се разнесе миризмата на змия и развалено месо. Пернел запази мълчание, докато смрадта и стъпките се отдалечиха. Когато погледна пак към тавана, лицето бе станало по-ясно, пукнатините в зидарията образуваха дълбоки бръчки върху челото и около очите на мъжа. Лице на моряк, осъзна тя, с бръчки, появили се от взиране в далечни хоризонти.
— Защо си тук? — запита тя на глас. — Тук ли си умрял?
— Не. Не тук. — Тънките устни се извиха в усмивка. — Върнах се, защото се влюбих в това място още щом го зърнах за първи път. Беше в лето господне 1775-о и аз бях на кораба „Сан Карлос“. Дори помня месеца — август, и датата — пети.
Пернел кимна разбиращо. И по-рано бе попадала на призраци като Аяла. Мъже и жени, които са били толкова повлияни от дадено място, че в мечтите си се връщаха отново и отново там, а когато умираха, духът им отлиташе на това място, за да стане дух-пазител.
— Бдял съм над този остров в продължение на поколения. Винаги ще бдя над него.
Госпожа Фламел се втренчи в лицето.
— Сигурно те е натъжило да видиш как твоят прекрасен остров се превръща в място на болка и страдания — подхвърли тя.
Устата на мъжа се изкриви и една-единствена капка вода падна от окото му върху бузата й.