Шумен дух.
Също така разбра какво прави Хуан Мануел. Сфинксът се хранеше с магическите енергии на Пернел — единственото, което трябваше да направи полтъргайстът, бе да задържи известно време създанието далеч от килията й и силите й може би щяха да започнат да се връщат. Тя вдигна лявата си ръка и се съсредоточи силно. Една съвсем мъничка бяла искрица затанцува между пръстите й, а после угасна.
Скоро.
Скоро.
Вълшебницата сви ръка в юмрук. Когато силите й се възстановяха, щеше да стовари целия Алкатраз върху главата на сфинкса.
Глава 14
Изящната плетеница на Айфеловата кула се издигаше на повече от триста метра над главата на Джош. Веднъж за един училищен проект той бе съставил списък на Десетте чудеса на съвременния свят. Тази метална кула беше на второ място в списъка му и той винаги си бе казвал, че някой ден ще я види.
А сега, когато най-после беше в Париж, дори не вдигна поглед.
Застанал почти точно под центъра на кулата, той се надигна на пръсти, въртейки глава наляво-надясно, като търсеше близначката си сред изненадващо големия брой ранни туристи. Къде беше тя?
Джош бе уплашен.
Не, нещо повече от уплашен — беше ужасен.
През последните два дни бе разбрал какво е истински страх. Преди четвъртъчните събития той се страхуваше само да не се издъни на някоя контролна или да не бъде публично унижен в училище. Имаше и други страхове — онези смътни, предизвикващи тръпки, мисли, които се появяваха в най-тъмните часове на нощта, когато лежеше буден и се чудеше какво ли ще стане, ако родителите му претърпят злополука. Сара и Ричард Нюман имаха докторски степени по археология и палеонтология и макар че това не беше най-опасната професия, проучванията им понякога ги отвеждаха в страни, раздирани от религиозни и политически конфликти, или пък извършваха разкопките си в местности, където бушуваха урагани, или в земетръсни зони, или в близост до активни вулкани. Внезапното раздвижване на земните пластове често изхвърляше невероятни археологически находки.
Но най-дълбокият му и мрачен страх беше, че нещо може да се случи със сестра му. Макар че Софи беше с двайсет и осем секунди по-възрастна от него, Джош винаги бе мислил за нея като за малката си сестричка. Той бе по-едър и по-силен и негова работа беше да я пази.
А сега в известен смисъл с близначката му наистина се бе случило нещо ужасно.
Тя се бе променила по начин, който той ни най-малко не можеше да проумее. Беше станала по-близка до Фламел, Скатах и подобните им, отколкото до него; беше станала нещо повече от човек.
За първи път в живота си Джош се чувстваше сам. Губеше сестра си. Но имаше един начин да станат отново еднакви: неговите сили също трябваше да бъдат пробудени.
Джош се обърна точно когато Софи и Скатах се появиха забързано по един широк мост, който водеше право към кулата. Заля го чувство на облекчение.
— Тук са — каза той на Фламел, който гледаше в обратната посока.
— Знам — отвърна Никола. Френският му акцент бе по-силен от обичайно. — И не са сами.
Джош откъсна поглед от сестра си и Скати.
— Какво искаш да кажеш?
Фламел наклони леко глава на една страна и Джош се обърна. Два туристически автобуса бяха пристигнали току-що на площад „Жофр“ и стоварваха пътниците си. Туристите — американци, предположи момчето по облеклото им — се мотаеха наоколо, бъбреха и се смееха, фотоапаратите и видеокамерите им вече бръмчаха, докато екскурзоводите се опитваха да ги съберат на едно място. Трети, яркожълт автобус спря наблизо, изсипвайки на паважа десетки развълнувани японски туристи. Объркан, Джош погледна към Никола: за автобусите ли говореше?
— В черно — каза загадъчно Фламел и посочи с брадичката си.
Момчето се обърна и забеляза мъжа в черно, който крачеше към тях, движейки се бързо през празничната тълпа. Никой от туристите даже не погледна непознатия, който криволичеше помежду им, като се извиваше и въртеше подобно на танцьор, внимавайки да не се допира много до тях. Джош прецени, че мъжът е висок може би колкото него, но му беше трудно да определи телосложението му, защото онзи носеше дълго до средата на прасците черно кожено палто, чиито поли се развяваха край него, докато вървеше. Яката му беше вдигната, а ръцете — напъхани дълбоко в джобовете. Момчето усети, че сърцето му се свива: сега пък какво?
Софи дотича при тях и го удари шеговито с юмрук по ръката.
— Пристигнали сте — каза тя, останала без дъх. — Някакви проблеми?
Брат й посочи с глава към приближаващия се мъж с коженото палто.
— Не съм сигурен.