— Измъкни ни оттук, преди да се е появила пресата. Сен Жермен е крайно предвидим. Без съмнение е тръгнал към някой от домовете си, а ние ги държим всичките под наблюдение. Остава само да се надяваме, че ще хванем алхимика.
Лицето на Дагон беше безстрастно, докато затръшваше вратата на колата след господаря си. Той се обърна в посоката, накъдето бе побягнал Никола, и го видя да изчезва сред тълпата. Полицаите го следваха по петите, движейки се бързо въпреки тежестта на защитното облекло и оръжията си. Но Дагон знаеше, че през вековете Фламел се бе изплъзвал от всякакви преследвачи — човеци и нечовеци, и дори същества, които са били мит още преди еволюцията на маймуните, — и беше надхитрял чудовища, които нямаха право да съществуват извън кошмарите. Той се съмняваше, че полицията ще хване алхимика.
После Дагон наклони глава и ноздрите му отново се разшириха, улавяйки миризмата на Скатах. Сянката се беше върнала.
Враждата между него и нея датираше отпреди хилядолетия. Той беше последният от своя вид… защото тя бе унищожила цялата му раса в една ужасна нощ преди две хиляди години. Зад слънчевите очила очите на създанието се изпълниха с лепкави безцветни сълзи и Дагон се закле, че каквото и да стане между Макиавели и Фламел, този път той ще си отмъсти на Сянката.
— Вървете, не бягайте — заповяда Скатах. — Сен Жермен, ти излез начело. Софи и Джош по средата, аз ще вървя отзад. — Тонът на Скати не оставяше място за спор.
Те прекосиха бързо моста и свиха надясно по „Ню Йорк“. Поредица от леви и десни завои ги отведе в тясна странична уличка. В този ранен час тя цялата тънеше в сенки. Температурата спадна рязко и близнаците веднага забелязаха, че пръстите на лявата ръка на Сен Жермен, които се плъзгаха леко по мръсната стена, оставят подир себе си мънички искрици.
Софи се намръщи, ровейки из спомените си — спомените на Вещицата от Ендор, напомни си тя — за графа. Усети, че брат й я гледа косо, и повдигна вежди в безмълвен въпрос.
— Очите ти станаха сребърни. Само за секунда — каза той.
Софи се озърна през рамо към влачещата се на опашката Скатах, а после погледна към мъжа с коженото палто. И двамата не можеха да ги чуят, помисли си тя.
— Опитвах се да си спомня каквото знам… — Тя тръсна глава. — … каквото Вещицата знае за Сен Жермен.
— Какъв е той? — попита Джош. — Никога не съм чувал за него.
— Известен френски алхимик — прошепна сестра му — и може би един от най-загадъчните мъже в историята, заедно с Фламел.
— Дали е човек? — зачуди се на глас момчето, но Софи продължи.
— Не е Древен или от Следващото поколение. Човек е. Дори Вещицата от Ендор не знае много за него. Срещнала го е за първи път в Лондон през 1740 година. Веднага разбрала, че е безсмъртен човек. Той твърдял, че е открил тайната на безсмъртието, докато се учел при Никола Фламел. — Тя поклати бързо глава. — Но не мисля, че Вещицата е повярвала съвсем на това. Графът й казал, че докато пътувал из Тибет, усъвършенствал рецептата за безсмъртие, така че да не е нужно да се подновява всеки месец. Но когато тя го помолила за копие, той й казал, че я е загубил. Изглежда, говорел свободно всички езици на света, бил гениален музикант и се славел като майстор-ювелир. — Очите й станаха за миг отново сребърни, докато спомените избледняваха. — Вещицата не го харесвала и му нямала доверие.
— Значи и ние не бива да му вярваме — прошепна настоятелно Джош.
Софи кимна в знак на съгласие.
— Но Никола го харесва и очевидно му вярва — каза тя бавно. — Защо?
Изражението на брат й беше мрачно.
— Казах ти и преди: не мисля, че трябва да вярваме и на Никола Фламел. Има нещо нередно в него — убеден съм.
Софи преглътна отговора си и отклони поглед. Знаеше защо Джош е ядосан на алхимика; брат й завиждаше на нейните пробудени сили и винеше Фламел, задето я е поставил в опасност. Но това не означаваше, че греши.
Тясната уличка ги изведе на широк булевард, от двете страни на който се редяха дървета. Макар че още бе рано за пиковия час, зрелищната светлина и фойерверките около Айфеловата кула бяха спрели уличното движение. Въздухът ехтеше от клаксони и от воя на полицейски сирени. Една пожарна беше попаднала в задръстването и воят й се извисяваше и понижаваше, макар че не можеше да мръдне. Сен Жермен закрачи през булеварда, без да се оглежда нито наляво, нито надясно, и извади от джоба си тънък мобилен телефон. Отвори го и натисна бутон за бързо набиране. После забърбори на скорострелен френски.
— За помощ ли се обади? — попита Софи, когато той затвори телефона.
Графът поклати отрицателно глава.