— Почакай малко — каза бързо Джош. — Не мислиш ли, че може да има някаква аларма?
— О, съмнявам се — рече уверено Фламел. — Кой ще сложи аларма на килера в църква? — Той отвори рязко вратата.
Писъкът на аларма разцепи въздуха и отекна между плочите на пода и каменните стени. Замигаха червени лампи.
Скати въздъхна и промърмори нещо на старокелтски.
— Не ми ли каза веднъж да почакам, преди да действам, да гледам, преди да стъпвам, и да оглеждам зорко всичко? — попита тя.
Никола поклати глава и въздъхна отчаяно заради глупавата си грешка.
— Предполагам, че остарявам — каза той на същия език. Но нямаше време за извинения. — Да вървим! — изкрещя алхимикът, надвиквайки виещата аларма, и се втурна по коридора. Софи и Джош го последваха по петите, а Скати остана най-отзад, като вървеше бавно и пъшкаше на всяка крачка.
Вратата извеждаше в къс и тесен коридор, който стигаше до втора дървена врата. Без да спира, Фламел я блъсна — и незабавно запищя още една аларма. Той сви наляво към голямо помещение, което миришеше на тамян и восък. Редици запалени свещи хвърляха златистожълта светлина по стените и пода и заедно с мигащите предупредителни лампи осветяваха голяма двукрила порта с надпис „Изход“ над нея. Фламел се втурна натам, а стъпките му кънтяха в огромното помещение.
— Не докосвай… — понечи да го предупреди Джош, но алхимикът сграбчи дръжките и дръпна силно.
Разнесе се вой на трета аларма — много по-силна от останалите — и над портата замига червена лампа.
— Казах ти да не пипаш — промърмори момчето.
— Не разбирам. Защо не е отворено? — Фламел трябваше да вика, за да го чуят през шумотевицата. — Тази църква винаги е отворена. — Той се обърна и се огледа. — Къде са всички? Колко е часът? — попита, като че ли внезапно го бе осенила някаква мисъл.
— Колко време отнема пътуването от едно място до друго през лей-портал? — попита Софи.
— Мигновено е.
— И си сигурен, че сега сме в Париж, Франция?
— Напълно.
Тя погледна часовника си и направи бърза сметка.
— Разликата във времето между Париж и Охай е девет часа, нали? — попита момичето. Фламел кимна утвърдително, внезапно проумял. — Значи сега е около четири сутринта; ето защо църквата е затворена.
— Полицията сигурно идва насам — обади се мрачно Скати. Посегна за нунчакуто си. — Не обичам да се бия, когато ми е зле — промърмори тя.
— Какво ще правим сега? — попита Джош. В гласа му се долавяше паника.
— Бих могла да пробвам да разбия портата с вятър — предложи колебливо Софи. Не беше сигурна дали ще има достатъчно енергия, за да предизвика отново вятър толкова скоро. Беше използвала магическите си сили в битката с немъртвите в Охай, но това напълно я бе изтощило.
— Забранявам ти да го правиш — извика Фламел. По лицето му играеха сенки и алени отблясъци от светлината. Той се обърна и посочи над редиците дървени пейки към богато украсен с резба олтар от бял мрамор. На светлината на свещите смътно се виждаше мозайка в блестящо синьо и златно на купола над олтара. — Това е национален паметник; няма да ти позволя да го унищожиш.
— Къде сме? — попитаха едновременно близнаците, оглеждайки вътрешността на сградата. Сега, когато очите им бяха привикнали към сумрака, те осъзнаха, че е огромна. Можеха да различат колоните, издигащи се високо към сенките над тях, и очертанията на малки странични олтари, статуи в нишите и безброй редици от свещи.
— Това — обяви гордо алхимикът — е базиликата „Сакре Кьор“.
Разположен на задната седалка на лимузината, Николо Макиавели набра координатите на лаптопа си и видя как върху екрана се появи картата на Париж. Париж беше невероятно древен град. Първото поселище бе основано преди две хиляди години, макар че десетилетия преди това бяха живели хора на острова насред Сена. И подобно на много от най-старите градове в света, бе разположен на място, където се пресичаха много лей-линии.
Макиавели натисна един клавиш и върху картата на града се наложи гъста мрежа от лей-линии. Той затърси такава, която се свързва със Съединените щати. Накрая успя да сведе броя на възможностите до шест. Нокътят му с идеален маникюр проследи две линии, които директно свързваха западния бряг на Америка и Париж. Едната свършваше в голямата катедрала „Нотр Дам“, а другата — в по-съвременната, но също толкова прочута базилика „Сакре Кьор“ в Монмартър.
Но коя от тях бе използвал Фламел?
Внезапно тишината на парижката нощ бе раздрана от поредица виещи аларми. Николо натисна бутона на електрическия прозорец и затъмненото стъкло се спусна с тихо съскане. Хладният нощен въздух нахлу в колата. В далечината, издигаща се високо над покривите от другата страна на площад „Тертър“, се виждаше „Сакре Кьор“. През нощта внушителната, увенчана с купол, сграда винаги бе осветена от ярките лъчи на прожекторите. Сега обаче около нея пулсираха червени алармени светлини.