Полицейският капитан гледаше как техният арестант — който бе останал абсолютно незасегнат от кипналото множество мравки — седна и щателно се изтупа от прахта, преди да се изправи на крака. Капитанът се опита да насочи пистолета си към мъжа, но мравките бяха покрили китките му, гъделичкаха дланите му, хапеха плътта му и той не можеше да задържи оръжието неподвижно. Искаше да заповяда на арестанта да седне, но мравките пълзяха по устните му и той знаеше, че ако отвори уста, те ще се пъхнат вътре. Той вдигна ръка и събори шлема от главата си, смъкна качулката и я запрати на земята. Изви снага, когато насекомите плъзнаха по гърба му. Прокара ръка по главата си и усети как събаря поне дузина мравки. Те западаха пред лицето му и той стисна очи. Когато ги отвори пак, арестантът крачеше към гара „Пон дьо л’Алма“, пъхнал ръце в джобовете си, сякаш нямаше никаква грижа на тоя свят.
Глава 17
Джош с мъка отвори очи. Пред тях танцуваха черни петна, а когато вдигна ръка към лицето си, видя слаби остатъци от златната аура, които още проблясваха около тялото му. Пресегна се, намери ръката на сестра си и я хвана. Тя го стисна леко, той се обърна и я видя как отваря очи.
— Какво стана? — изломоти момчето, прекалено шокирано и вцепенено, за да може дори да се уплаши.
Софи поклати глава.
— Приличаше на експлозия…
— Чух Скатах да крещи — рече брат й.
— А на мен ми се стори, че някой излезе от къщата… — добави тя.
И двамата се обърнаха към сградата. Девата-воин стоеше на вратата, сграбчила в обятията си една млада жена, и я въртеше в кръг. И двете се смееха, пищяха от радост и си крещяха една на друга на скорострелен френски.
— Струва ми се, че се познават — каза Джош, докато помагаше на сестра си да се изправи.
Близнаците се обърнаха към граф Сен Жермен, който стоеше встрани, скръстил ръце пред гърдите си, и се усмихваше доволно.
— Те са стари приятелки — обясни той. — И не са се виждали отдавна… много отдавна. — Франсис се покашля. — Жана — каза той меко.
Двете жени се откъснаха една от друга и онази, която той бе нарекъл Жана, се обърна към него, наклонила въпросително глава. Беше невъзможно да се отгатне възрастта й. Тя носеше джинси и тениска, на височина бе колкото Софи, но бе неестествено слаба, а големите й сиви очи изпъкваха на фона на безупречно гладката, силно загоряла, кожа. Кестенявата й коса беше подстригана късо, по момчешки. Върху бузите й имаше сълзи, които тя избърса с бързо движение на ръката.
— Да, Франсис? — отвърна Жана.
— А това са нашите гости.
Хванала ръката на Скатах, младата жена пристъпи към Софи. Докато се приближаваше, момичето усети внезапен натиск във въздуха помежду им, сякаш някаква невидима сила я тласкаше назад, а после изведнъж аурата й грейна в сребърно и въздухът се изпълни със сладкия аромат на ванилия. Джош сграбчи ръката на сестра си и неговата аура също лумна с пращене, добавяйки във въздуха мирис на портокали.
— Софи… Джош… — започна Сен Жермен. Силният свеж аромат на лавандула изпълни двора и около младата жена се появи съскаща сребърна аура. Тя се втвърди и уплътни, стана метална и лъскава като огледало, оформяйки се в нагръдник и наколенници, ръкавици и ботуши, преди накрая да се превърне в пълен комплект средновековна броня. — Бих искал да ви представя съпругата си, Жана…
— Твоя съпруга! — изписка Скати изумено.
— … която вие — и историята — познавате като Жана д’Арк.
Закуската ги чакаше, подредена на дълга полирана дървена маса в кухнята. Въздухът бе изпълнен с аромата на прясно изпечен хляб и врящо кафе. Чиниите бяха отрупани с пресни плодове, палачинки и пай, докато наденичките и яйцата цвърчаха в един тиган върху старомодна желязна печка.
Стомахът на Джош закъркори още в мига, щом пристъпи в стаята и видя храната. Устата му се изпълни със слюнка, напомняйки му колко време беше минало, откакто бе ял за последен път. В кафенето беше успял да отпие само няколко пъти от горещия шоколад, преди да се появят полицаите.