Той затвори очи, докато самолетът се издигаше, и стомахът му се сгърчи. Джон инстинктивно посегна към хартиената кесия на седалката до себе си: обичаше да лети, но стомахът му винаги се бунтуваше. Ако всичко вървеше според плановете, скоро той щеше да управлява цялата планета и никога повече нямаше да му се налага да лети. Всички щяха да идват при него.
Самолетът се издигаше под остър ъгъл и той преглътна тежко. На летището беше изял един пилешки дюнер и сега съжаляваше за това. Газираната напитка определено също беше грешка.
Дий очакваше с нетърпение завръщането на Древните. Може би те щяха да могат да възстановят мрежата от лей-портали по целия свят и да направят летенето ненужно. Той затвори очи и се съсредоточи върху Древните и множеството ползи, които те щяха да донесат на планетата. Знаеше, че в далечното минало Древните били превърнали земята в рай. Всички стари книги и свитъци, митовете и легендите на всички народи говореха за това славно време. Неговият господар му бе обещал, че Древните ще използват могъщата си магия, за да върнат този рай на планетата. Щяха да премахнат ефекта от глобалното затопляне, да поправят дупката в озоновия слой и да съживят пустините. Сахара щеше да разцъфти; полярните шапки щяха да се стопят, разкривайки плодородната земя отдолу. Джон смяташе да разположи столицата си в Антарктида, на бреговете на езерото Ванда. Древните биха могли да възстановят древните си царства в Шумер, Египет, Централна Америка и Ангкор, а със знанието в „Книгата на Авраам“ щеше да е възможно да издигнат наново и Дану Талис.
Разбира се, Джон знаеше, че хората ще се превърнат в роби, а някои от тях ще станат храна за онези Древни, които все още имаха нужда да ядат, само че това бе малка цена за всички ползи.
Самолетът изравни полета си и той усети, че стомахът му се успокоява. Отвори очи, вдиша дълбоко и погледна пак часовника си. Трудно му беше да повярва, че само часове — буквално часове — го делят от това най-после да залови Алхимика, Скатах, а сега вече и близнаците. Те представляваха допълнителен бонус. След като веднъж сложеше ръка на Фламел и страниците от Сборника, светът щеше да се промени.
Изобщо не можеше да разбере защо Никола и жена му бяха положили толкова усилия да попречат на Древните да върнат цивилизацията на земята. Но със сигурност щеше да го попита… преди да го убие.
Глава 19
Никола Фламел поспря на улица „Бобур“ и се обърна бавно, а бледите му очи огледаха улицата. Не смяташе, че го следят, но трябваше да се увери. Беше хванал влака до гара Сен Мишел — Нотр Дам и бе прекосил Сена по моста „Аркол“, насочвайки се към уродливата стъклено-метална грамада на центъра „Помпиду“ — Вървеше, без да бърза, като често спираше и преминаваше от едната страна на улицата на другата, отби се до една вестникарска будка, за да си купи сутрешния вестник, а след малко спря отново, за да изпие едно отвратително кафе в картонена чашка. През цялото това време непрестанно се оглеждаше дали някой не обръща твърде голямо внимание на движението му. Но доколкото можеше да прецени, никой не го следеше.
Париж се беше променил от последния път, когато Фламел беше тук, и макар че сега той наричаше свой дом Сан Франциско, този град бе родното му място и затова винаги щеше да бъде неговият град. Само преди две седмици в задната стаичка на библиотеката Джош бе заредил в компютъра „Гугъл Ърт“ — и му беше показал как да го използва. Никола прекара часове, взирайки се от птичи поглед в улиците, по които бе вървял някога, откривайки сгради, които познаваше от младостта си, и дори намери местоположението на църквата „Светите младенци“, където уж беше погребан.
Той бе привлечен особено силно от една уличка. Откри я на картата и премина по нея виртуално, без да знае, че скоро ще го направи и в реалността.
Никола Фламел сви наляво от „Бобур“ по улица „Монморанси“… и спря тъй внезапно, като че ли бе налетял на стена.
Пое си дъх на пресекулки и усети как бясно тупти сърцето му. Приливът на емоции беше необикновено силен. Уличката пред него бе толкова тясна, че светлината на сутрешното слънце не проникваше в нея и тя тънеше в мрак. От двете й страни се издигаха високи сгради, боядисани предимно в бяло и кремаво, и по стените на много от тях висяха кошници, от които се спускаха цветя и зеленина. По тротоарите от двете страни на уличката имаше вградени черни метални колчета със заоблени върхове, за да не могат колите да спират.
Никола тръгна бавно по нея, като я виждаше такава, каквато беше някога. Спомените изплуваха.
Преди повече от шестстотин години двамата с Пернел бяха живели на тази улица. Образи на средновековния Париж прелитаха пред очите му — хаотична разнородна смесица от дървени и каменни къщи; тесни, лъкатушещи проходи; прогнили мостове; порутени сгради и улици, които представляваха едва ли не открита канализация. Шумът, невероятният, непрестанен шум, и надвисналите над града зловонни изпарения — смесица от немити, измъчвани от болести хора и мръсни животни — бяха нещо, което той никога нямаше да забрави.