Джош подскочи. Гласовете бяха толкова ясни, че той даже се огледа през рамо.
— Зареждам в компютъра звукови модели, така че мога да използвам в работата си всичко. — Сен Жермен се обърна отново към екрана и пръстите му затанцуваха по клавишите. — Не смяташ ли, че онези фойерверки вчера сутринта издаваха някои страхотни звуци. Пращене. Пукане. Може би е време за нова „Фойерверкова сюита“.
Момчето тръгна из стаята, оглеждайки поставените в рамки златни плочи, плакатите с автографи и обложките от компактдискове.
— Не знаех, че вече има такава — каза то.
— Георг Фридрих Хендел, 1749 година, „Музика за кралските фойерверки“. Каква нощ беше! Каква музика! — Пръстите на графа се плъзнаха по клавишите, изпълвайки стаята с мелодия, която се стори смътно позната на Джош. Може би я беше чувал в някоя телевизионна реклама. — Добрият стар Георг — каза Сен Жермен. — Никога не съм го харесвал.
— А Вещицата от Ендор не харесва теб — каза колебливо момчето. — Защо?
Графът се ухили.
— Вещицата не харесва никого. Особено пък мен, защото станах безсмъртен със собствени сили и за разлика от Никола и Пери, не ми трябваха никакви рецепти от книга.
Джош се намръщи.
— Искаш да кажеш, че има различни видове безсмъртие?
— Много видове и също толкова много са различните видове безсмъртни. Най-опасни са онези, които са станали безсмъртни заради верността си към някой Древен. Ако изпаднат в немилост пред него, дарът им се отнема, разбира се. — Той щракна с пръсти и момчето подскочи. — Резултатът е мигновено състаряване. Страхотен начин да си осигуриш лоялност. — Сен Жермен се обърна към клавиатурата и пръстите му изтръгнаха призрачни звуци от говорителите. Той вдигна очи, когато Джош застана до него пред екрана. — Но истинската причина Вещицата от Ендор да не ме харесва е, че аз — един обикновен смъртен — станах Господар на огъня. — Графът вдигна лявата си ръка и пламъци с различни цветове затанцуваха върху всеки от пръстите му. В таванското студио изведнъж замириса на изгорели листа.
— А защо това ще я дразни? — попита момчето, взирайки се омагьосано в играещите пламъци. Ужасно му се искаше да може да прави нещо такова.
— Може би, защото научих тайната на огъня от нейния брат.
— Музиката се промени, стана груба и дисхармонична. — Е, когато казвам „научих“, всъщност имам предвид „откраднах“.
— Откраднал си тайната на огъня! — възкликна Джош.
Граф Сен Жермен кимна щастливо.
— От Прометей.
— И в някой близък ден чичо ми ще си я поиска обратно. — Гласът на Скатах накара и двамата да подскочат. Никой от тях не я беше чул да влиза в стаята. — Никола е тук — каза тя и им обърна гръб.
Глава 22
Никола Фламел седеше начело на кухненската маса, обгърнал с двете си ръце димящо канче супа. Пред него имаше полупразна бутилка „Перие“, висока чаша и чиния, отрупана с хляб и сирене. Той вдигна очи, кимна и се усмихна, когато Джош и Сен Жермен влязоха в стаята, следвайки Скатах.
Софи седеше от едната страна на масата срещу Жана д’Арк и Джош бързо се мушна на мястото до сестра си, докато графът седна до жена си. Само Скати остана права и се подпря на мивката зад алхимика, взирайки се навън в нощта. Момчето забеляза, че тя още носи кърпата, която бе отрязала от широката тениска на Фламел.
После насочи вниманието си към Никола. Той изглеждаше уморен и стар, а в късо подстриганата му коса като че ли имаше бели нишки, които по-рано липсваха. Кожата му също беше потресаващо бледа, от което тъмните кръгове под очите му и дълбоките бръчки на челото изпъкваха ясно. Дрехите му бяха намачкани и с мокри петънца от дъжд, а на ръкава на якето му, провесено на облегалката на стола, имаше дълга кална ивица. Водни капки блестяха по протритата кожа.
Никой не проговори, преди алхимикът да довърши супата си и да си отчупи хляб и сирене. Той задъвка бавно и методично, после си наля в чашата вода от зелената бутилка и започна да пие на малки глътки. Когато свърши, избърса устните си със салфетка и си позволи една въздишка на задоволство.
— Благодаря. — Той кимна на Жана. — Това беше идеално.
— Имаме цял килер храна, Никола — каза тя, гледайки го загрижено с големите си сиви очи. — Наистина трябва да хапнеш нещо повече от супа, хляб и сирене.
— Това беше достатъчно — отвърна той меко. — В момента се нуждая от почивка и не искам да си пълня стомаха с храна. Ще закусим солидно на сутринта. Даже аз сам ще сготвя.