— Опитай — предложи младата жена.
Софи протегна ръка и се втренчи настойчиво в нея.
— Представи си ръкавицата — подсказа й Жана. — Виж я във въображението си.
Миниатюрен сребърен напръстник се появи върху кутрето на Софи, а после изчезна.
— Е, може би трябва да се поупражняваш още малко — призна Жана. Хвърли кос поглед към Сен Жермен, а после погледна към алхимика. — Нека поработя със Софи няколко часа и да я науча на още нещо за контролирането и оформянето на аурата й, преди Франсис да започне да й преподава Огнената магия.
— Тази Огнена магия… опасна ли е? — попита Джош, оглеждайки всички в стаята. Все още ясно си спомняше какво бе станало със сестра му, когато Хеката я пробуди — тя можеше да умре. А колкото повече научаваше за Вещицата от Ендор, толкова повече се убеждаваше, че Софи би могла да умре и при изучаването на Въздушната магия. Когато никой не му отговори, той се обърна към графа. — Опасна ли е?
— Да — отвърна простичко музикантът. — Много.
Момчето поклати глава.
— Тогава не искам…
Софи се пресегна и го стисна за ръката. Той сведе поглед: дланта, която го стискаше, бе обвита в плетена метална ръкавица.
— Джош, трябва да го направя.
— Не трябва.
— Трябва.
Джош погледна сестра си в лицето. То бе застинало в онова упорито изражение, което толкова добре познаваше. Накрая той се извърна, без да каже нищо. Не искаше сестра му да учи повече магия — не само че беше опасно… но и щеше да я отдалечи още повече от него.
Жана се обърна към Фламел.
— А сега, Никола, трябва да си починеш.
Алхимикът кимна в знак на съгласие.
— Ще си почина.
— Очаквахме да се върнеш доста по-рано — каза Скатах. — Вече мислех, че ще се наложи да излизам да те търся.
— Пеперудата ме доведе тук още преди часове — отвърна уморено Никола, с приглушен от изтощение глас. — Щом разбрах къде сте, реших да изчакам падането на нощта, преди да приближа къщата, просто в случай че я наблюдават.
— Макиавели дори не знае, че тази къща съществува — рече уверено Сен Жермен.
— Много отдавна Пернел ме научи на една простичка маскировъчна магия, но тя действа само когато вали — използва водните капчици, за да отразява светлината около този, който я използва — обясни Фламел. — Реших да изчакам нощта, за да увелича шансовете си да остана незабелязан.
— Какво прави цял ден? — попита Софи.
— Обикалях из града, търсех някои от старите си убежища.
— Без съмнение повечето вече ги няма — каза Жана.
— Повечето. Но не всички. — Никола се наведе и вдигна от пода някакъв предмет, увит във вестник. Той издаде тъп звук, когато го постави на масата. — Къщата на улица „Монморанси“ още е там.
— Трябваше да се сетя, че ще посетиш „Монморанси“ — каза Скати с тъжна усмивка. Погледна към близнаците и обясни: — Това е къщата, където Никола и Пернел живяха през XV век. Прекарали сме щастливи времена там.
— Много щастливи — съгласи се Фламел.
— И тя още съществува? — попита изумена Софи.
— Една от най-старите къщи в Париж — каза гордо алхимикът.
— Какво друго прави? — попита Сен Жермен.
Никола сви рамене.
— Посетих музея „Клюни“. Не всеки ден можеш да видиш собствения си надгробен камък. Предполагам, че ми е приятно да разбера, че хората все още ме помнят такъв, какъвто съм бил.
Жана се усмихна.
— Има улица, кръстена на теб, Никола: „Фламел“. А също и една, кръстена на Пернел. Но нещо не ми се вярва, че това е истинската причина да посетиш музея, а? — И добави проницателно: — Никога не си ми правил впечатление на сантиментален човек.
Алхимикът се усмихна.
— Е, не беше единствената причина — призна той. Бръкна в джоба на якето си и извади тънка тръбичка. Всички на масата се приведоха напред. Дори Скати пристъпи, да я погледне. Фламел развинти двата края, а после измъкна отвътре пергаментов свитък и го разви с шумолене. — Преди почти шестстотин години скрих това в надгробния си камък, като не смятах, че някой ден ще ми се наложи да го използвам. — Той разстла дебелия жълт пергамент върху масата. На него с червено мастило, избледняло до ръждив цвят, бе нарисуван овал, ограден от три линии, образуващи груб триъгълник, а в овала — кръг.
Жана се наведе над пергамента.
— Виждала съм нещо подобно и преди. — Тя се намръщи. — Няма ли нещо такова на доларовата банкнота?
— Не гледай на какво прилича — отвърна Никола. — Нарисувано е така, за да се скрие истинското му значение.
— Какво е това? — попита Джош.
— Карта — рече внезапно Софи.