— Това е Жуайоз? — прошепна Джош. Сестра му може и да беше добра по география, но той познаваше историята, а Карл Велики винаги го беше очаровал.
Смехът на Скати прозвуча като горчив лай.
— Жуайоз е красива вещ. Това… това тук е мерзост.
Никола докосна дръжката на меча и ситните кристалчета в камъка заблещукаха със зелена светлина.
— Това не е Жуайоз, макар че наистина някога е принадлежал на Карл Велики. Също така смятам, че самият император го е скрил в Андора някъде през IX век.
— Прилича на Ескалибур — каза Джош, внезапно осъзнал защо каменният меч му е толкова познат. Погледна към сестра си. — Ескалибур беше у Дий. Той го използва, за да унищожи Световното дърво.
— Ескалибур е Ледения меч — продължи Фламел. — Това е неговият меч-близнак: Кларент, Огнения меч. Единственото оръжие, което може да устои срещу Ескалибур.
— Това е прокълнат меч — рече твърдо Девата-воин. — Няма да го докосна.
— Нито пък аз — каза бързо Жана, а Сен Жермен кимна в знак на съгласие.
— Не моля никого от вас да го носи или да го използва — тросна се Никола. Той завъртя оръжието върху масата, докато дръжката докосна пръстите на момчето, а после изгледа всички поред. — Знаем, че Дий и Макиавели идват. Джош е единственият сред нас, който не може да се защити. Докато силите му не бъдат пробудени, ще му трябва оръжие. Искам той да вземе Кларент.
— Никола! — извика Скатах ужасена. — Къде ти е умът? Той е един необучен човек…
— … с чисто златна аура — каза студено Фламел. — И съм решен да го опазя. — Той побутна меча към пръстите на момчето. — Това е твое. Вземи го.
Джош се приведе напред и усети как платнената торбичка с двете страници от Сборника се притиска към кожата му. Това щеше да е вторият дар за два дни, който му правеше алхимикът.
Част от него искаше да приеме даровете, като дадени от сърце — да се довери на Фламел и да повярва, че той го харесва и също му има доверие, — но все пак, все пак… даже след разговора, който бяха провели на улицата, някъде в дълбините на съзнанието си Джош не можеше да забрави какво му бе казал Дий край фонтана в Охай: че половината от всичко, което изрича Фламел, е лъжа, а другата половина не е съвсем истина. Той бавно отмести поглед от меча и се взря в бледите очи на алхимика. Никола го гледаше втренчено, с безизразна физиономия. Какво ли си беше наумил той, зачуди се Джош. Каква игра играеше? Още от думите на Джон изскочиха в съзнанието му.
„Той е и винаги е бил лъжец, шарлатанин и мошеник.“
— Не го ли искаш? — попита Фламел. — Вземи го. — Той бутна дръжката право в ръката на момчето.
Почти против волята му, пръстите на Джош се свиха около гладката, омотана с кожа, дръжка на каменния меч. Той го вдигна — макар и късо, оръжието беше изненадващо тежко — и го завъртя в ръце.
— Никога през живота си не съм използвал меч — каза момчето. — Не знам как…
— Скатах ще ти покаже най-основното — рече Никола, без да поглежда към Сянката, но произнесе тази проста фраза като заповед. — Как да го държиш, простичко мушкане и париране. Гледай да не се наръгаш — добави той.
Джош внезапно осъзна, че се е ухилил широко, и се опита да потисне усмивката си, само че му беше трудно: усещането за меча в ръката му беше страхотно. Той размърда китката си и мечът трепна. После погледна към Скати, Франсис и Жана и видя, че очите им са приковани върху острието и следят всяко негово движение. Усмивката му повехна.
— Какво му е на този меч? — попита момчето. — Защо толкова се плашите от него?
Софи докосна брат си по ръката, а очите й блестяха в сребърно от знанието на Вещицата.
— Кларент — каза тя — е зло, прокълнато оръжие. Понякога го наричат Меча на страхливеца. Това е мечът, с който Мордред е убил своя чичо, крал Артур.
Глава 23
В спалнята си на горния етаж Софи седна на широкия перваз на прозореца и се загледа надолу към „Шан-з-Елизе“ Широката улица с извисяващите се от двете й страни дървета бе мокра от дъжда и грееше в кехлибарено, червено и бяло от отразените светлини на колите и автобусите. Тя погледна часовника си: беше почти два сутринта в неделя, но уличното движение още беше натоварено. В Сан Франциско след полунощ улиците щяха да са пусти.
Тази разлика я накара да осъзнае още по-ясно колко далече от дома се намира.
Като по-малка беше преминала през един период, когато си мислеше, че всичко в нея е скучно. Беше положила усилия да стане по-стилна като приятелката си Ел, която всяка седмица сменяше цвета на косата си, а гардеробът й винаги бе пълен с най-модните дрехи. Софи бе започнала да събира всичко, което успее да намери, за екзотичните европейски градове, за които четеше в списанията — местата, където се създаваха модата и изкуството: Лондон, Париж, Рим, Милано, Берлин. Беше твърдо решена да не следва модата, а да създаде своя собствена. Този период бе продължил около месец. Модата беше скъпо нещо, а джобните, които двамата с брат й получаваха от родителите си, бяха строго ограничени.