Обаче все още й се искаше да посети най-големите градове на света. С Джош даже бяха говорили дали да не си оставят една свободна година преди колежа, за да направят туристическа обиколка на Европа. А сега, когато се намираха в един от най-красивите градове на земята, тя нямаше никакво желание да го разглежда. Единственото, което искаше, беше веднага да се върне в Сан Франциско.
Но къде щеше да се върне?
Тази мисъл я заля като студен душ.
Макар че семейството й често се местеше и още по-често пътуваше, до преди два дни тя знаеше какво да очаква в близките месеци. Времето до края на годината бе планирано в отегчителни подробности. Наесен родителите им щяха да се върнат към преподаването в Университета на Сан Франциско, а те двамата с Джош щяха да започнат училище. През декември семейството щеше да предприеме ежегодното пътуване до Провидънс на Роуд Айлънд, където баща им от двайсет години насам изнасяше новогодишна лекция в университета „Браун“. На двайсет и първи декември, рождения им ден, близнаците щяха да бъдат заведени до Ню Йорк, за да разгледат магазините, да се полюбуват на празничните светлини, да видят елхата в центъра „Рокфелер“, а после да се попързалят на кънки. Щяха да обядват в „Стейдж Дор Дели“: супа топчета и сандвичи, големи колкото главите им, а между двете — по едно парче тиквеник. На Бъдни вечер щяха да отидат у леля Кристин в Монток на Лонг Айлънд, където щяха да прекарат празниците, а после да посрещнат и новата година. Това беше традицията през последното десетилетие.
А сега?
Софи въздъхна дълбоко. Сега тя притежаваше сили и способности, които почти не разбираше. Имаше достъп до спомени, които бяха смесица от истини, митове и фантазии; знаеше тайни, които биха могли да пренапишат учебниците по история. Но повече от всичко й се искаше да има начин да върне времето и да се окаже отново в четвъртък сутринта… преди всичко това да се случи. Преди светът да се промени.
Софи опря челото си в хладното стъкло. Какво щеше да стане сега? Какво щеше да прави… не само в момента, но и в идните години? Брат й още не си бе избрал професия; всяка година обявяваше нещо различно — щял да става дизайнер на компютърни игри или програмист, професионален играч на ръгби, лекар в „Спешна помощ“ или пожарникар, — но тя винаги бе знаела с какво ще се занимава. Още откакто учителката в първи клас я попита: „Каква искаш да станеш, когато пораснеш, Софи?“, тя знаеше отговора. Искаше да учи археология и палеонтология като родителите си, да пътува по света и да съставя каталог на миналото, а може би да направи и някои открития, които ще помогнат да се сложи историята в ред. Но сега това никога нямаше да се случи. Предишната нощ тя бе осъзнала, че изучаването на археология, история, география и каквато и да е наука е станало безпредметно… или ако не безпредметно, то просто неуместно.
Внезапният прилив на чувства я изненада и тя усети парене дълбоко в гърлото си и сълзи по бузите си. Притисна длани към лицето си и избърса сълзите.
— Чук-чук… — Гласът на Джош я стресна. Софи се обърна към близнака си. Брат й стоеше на вратата, държейки в едната си ръка каменния меч, а в другата — малък лаптоп. — Може ли да вляза?
— Никога по-рано не си питал. — Тя се усмихна.
Джош влезе в стаята и седна накрая на двойното легло. Внимателно остави Кларент на пода в краката си и постави лаптопа върху коленете си.
— Много неща се промениха — каза той тихо с неспокоен поглед в сините си очи.
— Тъкмо и аз си мислех същото — съгласи се тя. Това поне не се беше променило. Близнаците често откриваха, че мислят едновременно за едни и същи неща, и се познаваха толкова добре, че дори можеха взаимно да си довършват изреченията. — Искаше ми се да се върна във времето до момента, преди това да се случи.
— Защо?
— За да не трябва да съм такава… за да не сме различни.
Момчето погледна сестра си в лицето и наклони леко глава.
— Би се отказала от това? — попита то много тихо. — От силата, от знанието?
— На мига — отвърна тя незабавно. — Не харесвам това, което става с мен. Никога не съм го искала. — Гласът й стана дрезгав, но продължи. — Искам да съм обикновена, Джош. Искам пак да съм човек. Искам да съм като теб.