Той сведе поглед. Отвори лаптопа си и се съсредоточи върху включването му.
— Но ти не искаш, нали? — попита бавно Софи, разгадавайки смисъла на дългата тишина, която последва. — Ти искаш тази сила, искаш да можеш да оформяш аурата си и да управляваш стихиите, нали?
Джош се поколеба.
— Би било… интересно, струва ми се — отговори той накрая, взирайки се в екрана. После вдигна поглед, а в очите му светеше отражението на екрана за логване. — Да, иска ми се да мога да го правя — призна момчето.
Софи отвори уста, за да отвърне рязко, да му каже, че не знае за какво говори, да му каже колко гадно се чувства и колко е уплашена. Но спря, не искаше да се карат, а докато брат й не го изпиташе сам, никога не би разбрал.
— Откъде взе компютъра? — попита тя, сменяйки темата, точно когато лаптопът най-сетне изпиука.
— Франсис ми го даде — каза Джош. — Ти беше в безсъзнание, когато Дий унищожи Игдразил. Намушка дървото с Ескалибур, то се превърна в лед и се натроши, като че ли беше от стъкло. Портфейлът, телефонът, айподът и лаптопът ми бяха в дървото — каза той печално. — Загубих всичко. Включително и снимките ни.
— И графът просто ей така ти даде лаптоп?
Джош кимна.
— Подари ми го, настоя да го взема. Явно ми е ден за получаване на подаръци. — Бледото сияние на компютърния екран озаряваше лицето му изотдолу, придавайки му малко страшен вид. — Той е преминал на Mac — те имали по-добър музикален софтуер, — и вече не използва PC. Намери този, захвърлен под една маса на горния етаж — продължи момчето, все още приковало очи в малкия екран. Хвърли бърз поглед на сестра си. — Наистина — каза то, отгатвайки по мълчанието й, че се съмнява.
Софи отмести поглед. Знаеше, че брат й казва истината, и това нямаше нищо общо със знанието на Вещицата. Винаги бе познавала кога Джош я лъже, макар че, колкото и да бе странно, той никога не разбираше кога тя го лъже… което Софи и без това не правеше често и винаги само за негово добро.
— И какво правиш сега? — попита тя.
— Проверявам си електронната поща. — Джош се ухили. — Животът продължава… — започна той.
— … а имейлите не чакат никого — довърши Софи с усмивка. Това беше една от любимите сентенции на брат й, която обикновено я подлудяваше.
— Има цял куп — промърмори той. — Осемдесет в Gmail, шейсет и две в Yahoo, двайсет в AOL и три във FastMail…
— Никога няма да разбера за какво са ти толкова много пощенски кутии — каза Софи. Тя присви краката към гърдите си и ги обхвана с ръце, а после опря брадичка върху коленете си. Приятно й беше да води обикновен разговор с брат си; това й напомняше как би трябвало да стоят нещата… и как бяха стояли до четвъртък следобед, точно до два и петнайсет. Спомни си онзи момент, говореше с приятелката си Ел от Ню Йорк, когато забеляза дългата черна кола да спира пред книжарницата. Погледна часа точно преди човекът, когото сега познаваше като доктор Дий, да излезе от колата.
Джош вдигна очи.
— Имаме два имейла от мама и един от татко.
— Прочети ми ги. Започни от най-стария.
— Добре. Мама е пратила един в петък, първи юни. „Надявам се, че и двамата се държите прилично. Как е госпожа Флеминг? Възстанови ли се напълно?“ — Момчето вдигна поглед и се намръщи объркано.
Софи въздъхна.
— Не помниш ли? Казахме на мама, че книжарницата е затворена, защото Пернел не се чувства добре. — Тя поклати глава. — Постарай се да не забравяш толкова!
— Доста неща се случиха — напомни й Джош. — Не мога да помня всичко. А и това е твоя работа.
— После казахме, че Никола и Пернел са ни поканили да прекараме известно време с тях в къщата им в пустинята.
— Е? — Джош погледна към сестра си, а пръстите му бяха увиснали над клавиатурата. — Какво да кажа на мама?
— Кажи й, че всичко е наред и госпожа Флеминг се чувства много по-добре. Но не забравяй да ги наричаш Ник и Пери — напомни му тя.
— Благодаря — каза той и натисна бутона за изтриване, за да смени „Пернел“ с „Пери“. Пръстите му летяха по клавишите, докато пишеше. — Добре, следващият — продължи той. — Пак от мама, с вчерашна дата. „Опитах да ви се обадя, но се включва гласовата ви поща. Всичко наред ли е? Леля ви Агнес ми се обади. Каза, че не сте се прибирали вкъщи да си вземете дрехи и тоалетни принадлежности. Дайте ми номер, където мога да ви позвъня. Притесняваме се.“ — Джош погледна към сестра си. — Какво да й кажем сега?
Софи задъвка долната си устна, разсъждавайки на глас.
— Трябва да й кажем… — Тя се поколеба. — Кажи й, че сме имали всичко при себе си. Тя знае, че имаме дрехи в книжарницата. Това не е лъжа. Не обичам да я лъжа.