— После, в Охай те видях да правиш вихрушки, а днес — вчера — те видях как сътвори мъгла от нищото.
— Не знам как правя тези неща — прошепна тя.
— Да, миличка, зная. — Той се изправи, отиде до прозореца и се загледа над парижките покриви. — Сега вече разбирам това. Доста мислих по въпроса. Твоите сили бяха пробудени, но единственият начин да можеш да ги контролираш, единственият начин да си в безопасност, е като бъдеш обучена. В момента те са също толкова опасни за теб, колкото и за враговете ни. Жана д’Арк ти помогна днес, нали?
— Да, много ми помогна. Вече не чувам гласове. Това е огромна помощ. Но има и друга причина, нали? — попита Софи.
Джош завъртя меча в ръка. В мрака острието изглеждаше почти черно, само мънички късчета кристал блещукаха по него като звезди.
— Ние нямаме представа в какво сме се забъркали — каза той бавно. — Но знаем, че сме в опасност… сериозна опасност. Ние сме на петнайсет години и не би трябвало да мислим за това, че ще ни убият… изядат… или нещо още по-лошо! — Той махна неопределено по посока на вратата. — Не им вярвам. Единственият човек, на когото имам вяра, си ти… истинската ти.
— Но, Джош — каза Софи много нежно, — аз им вярвам. Те са добри хора. Скати повече от две хиляди години се е сражавала за човечеството, а Жана е мила и внимателна…
— А Фламел е криел Сборника в продължение на векове — каза бързо Джош. Той докосна гърдите си и Софи чу шумоленето на двете страници в торбичката, която му бе дал алхимикът. — В тази книга има рецепти, които биха могли да превърнат планетата в рай, да изцерят всяка болест. — Момчето забеляза проблясъка на съмнение в очите й и продължи настойчиво: — Знаеш, че е вярно.
— Спомените на Вещицата също така ми казват, че в книгата има и рецепти, които биха могли да унищожат света.
Джош поклати бързо глава.
— Мисля, че виждаш онова, което те искат да видиш…
Софи посочи меча.
— Но защо Фламел ще ти дава меча и страниците от Сборника? — попита тя тържествуващо.
— Аз мисля… знам, че те ни използват. Просто не знам за какво. Засега. — Той видя, че близначката му започна да клати глава. — Както и да е, ще имаме нужда от силите ти, за да ни пазят.
Софи се пресегна и стисна ръката на брат си.
— Знаеш, че никога не бих позволила нещо да те нарани.
— Знам — каза сериозно Джош. — Поне не умишлено. Но какво ще стане, ако нещо те използва, както в Сенкоцарството?
Момичето кимна.
— Тогава нямах контрол над действията си — призна то. — Сякаш бях в някакъв сън и виждах някой, който изглежда като мен.
— Треньорът ми по ръгби казва, че за да контролираш действията си, първо трябва да контролираш себе си. Ако се научиш да контролираш своята аура и овладееш магиите — продължи Джош, — тогава никой никога вече няма да може да прави това с теб. Ще бъдеш невероятно могъща. А да речем, например, че моите сили не бъдат пробудени. Мога да се науча да използвам този меч. — Той се опита да го завърти бързо в ръка, но мечът му се изплъзна и направи дълбока резка в стената. — Опа.
— Джош!
— Какво? Почти не се забелязва. — Той потърка драскотината с ръкава си. Боята и мазилката се отрониха, оголвайки тухлената зидария.
— Само влошаваш нещата. И сигурно си нащърбил меча.
Но когато брат й вдигна оръжието към светлината, върху него нямаше никакъв белег.
Момичето кимна бавно.
— Въпреки всичко мисля… знам, че грешиш за Фламел и другите.
— Софи, трябва да ми вярваш.
— Вярвам ти. Но помни, Вещицата познава тези хора и им се доверява.
— Софи — каза раздразнено Джош, — ние не знаем нищо за Вещицата.
— О, Джош, аз знам всичко за нея — отвърна развълнувано Софи. Почука с пръст по слепоочието си. — А ми се иска да не знаех. Целият й живот, хиляди години, са тук вътре. — Джош отвори уста да отвърне, но тя вдигна ръка. — Ето какво ще направя: ще се позанимавам със Сен Жермен и ще науча от него всичко, което може да ми даде.
— И същевременно го дръж под око, опитай се да разбереш какво са си наумили двамата с Фламел.
Софи не обърна внимание на репликата му.
— Може би следващия път, когато ни нападнат, ще сме в състояние да се защитаваме. — Тя се загледа над парижките покриви. — Е, тук поне сме в безопасност.
— Но докога? — попита близнакът й.
Глава 24
Доктор Джон Дий загаси лампата и излезе от огромната спалня на балкона. Облакъти се на металния парапет и се загледа над Париж. По-рано беше валяло и въздухът бе студен и влажен, и в него се долавяше неприятната миризма от Сена и слаб дъх на изгорели газове.