Мразеше Париж.
Невинаги бе било така. Някога това беше любимият му град в цяла Европа, изпълнен с най-чудесните и необикновени спомени. В края на краищата тук го бяха направили безсмъртен. В една тъмница дълбоко под Бастилията Богинята-врана го бе отвела при един Древен, който му бе дарил вечен живот в замяна на сляпа вярност.
Джон беше работил за Древните, бе шпионирал за тях, бе изпълнявал много опасни мисии в безчет Сенкоцарства. Беше се сражавал с армии от мъртви и немъртви, бе преследвал чудовища през диви пустеещи земи, бе крал някои от най-ценните магически предмети, свещени за дузина цивилизации. С времето се бе превърнал в най-добрия слуга на Тъмните древни; нямаше нищо, което да не му е по силите, нямаше мисия, която да е прекалено трудна… освен когато работата опираше до семейство Фламел. Английският Магьосник се бе провалял отново и отново в опитите си да залови Никола и Пернел — няколко пъти в същия този град.
Това си оставаше една от най-големите загадки в дългото му съществуване: как му се изплъзваше семейство Фламел? Той командваше армия от човеци и нечовеци, можеше да използва птиците, плъховете, котките и кучетата. Имаше на свое разположение създания от най-тъмните дълбини на митологията. Но в продължение на повече от четиристотин години двамата Фламел му се бяха изплъзвали, първо тук, в Париж, а после по цяла Европа и в Америка. Винаги бяха с една крачка пред него и често напускаха града само часове преди той да се появи. Изглеждаше, сякаш едва ли не някой ги предупреждава. Но това, разбира се, беше невъзможно. Магьосника не споделяше плановете си с никого.
В стаята зад него се отвори и затвори врата. Ноздрите на Дий се разшириха, долавяйки лекия мирис на стара змия.
— Добър вечер, Николо — каза Джон, без да се обръща.
— Надявам се, че полетът е бил приятен и че си доволен от тази стая? — Макиавели бе уредил да посрещнат Дий на летището и да го съпроводят с полицейски ескорт до неговата голяма градска къща край площад „Канада“.
— Къде са те? — попита грубо Джон, пренебрегвайки въпроса на домакина си, като смяташе по този начин да утвърди превъзходството си. Може и да беше с няколко години по-млад от италианеца, но той беше шефът.
Макиавели излезе от стаята и застана до Дий на балкона. Тъй като не му се искаше да намачка костюма си в металния парапет, сложи ръцете си зад гърба. Високият, елегантен, гладко избръснат италианец с късо подстригана бяла коса контрастираше силно с дребния мъж с остри черти, козя брадичка и прошарена коса, вързана на стегната конска опашка.
— Още са в къщата на Сен Жермен. Неотдавна и Фламел се присъедини към тях.
Доктор Дий хвърли кос поглед към Макиавели.
— Изненадвам се, че не си се изкушил да опиташ да ги заловиш сам — рече той лукаво.
Николо се загледа над града, който управляваше.
— О, мислех си да оставя окончателното им залавяне на теб — отвърна той меко.
— Искаш да кажеш, че са ти наредили да ги оставиш на мен — тросна се Джон.
Макиавели не отговори нищо.
— Къщата на Сен Жермен изцяло ли е обградена?
— Да.
— И вътре има само пет души? Без слуги, без пазачи?
— Алхимика, Сен Жермен, близнаците и Сянката.
— Скатах е проблемът — промърмори Дий.
— Може и да имам решение за него — подхвърли меко италианецът. Изчака Магьосника да се обърне и да го изгледа със сивите си очи, в които проблясваха оранжевите отражения на уличните лампи. — Повиках дисите — най-яростните врагове на Скатах. Три от тях току-що пристигнаха.
Една от редките усмивки изви тънките устни на Дий. После той отстъпи от Макиавели и се поклони леко.
— Валкириите — наистина великолепен избор.
— Нали сме на една страна — поклони се в отговор италианецът. — Служим на едни и същи господари.
Магьосника се готвеше да влезе в стаята, когато спря и се обърна да погледне Николо. За миг във въздуха се усети съвсем лек мирис на сяра.
— Ти нямаш представа на кого служа аз — каза той.
Дагон отвори високата двукрила порта и отстъпи назад. Николо Макиавели и доктор Джон Дий влязоха в изящно обзаведената, пълна с книги, библиотека, за да приветстват своите гости.
В стаята имаше три млади жени.
На пръв поглед те толкова си приличаха, че можеха да са тризначки. Бяха високи и слаби, с дълга до раменете руса коса, и облечени еднакво в черни потници под меки кожени куртки, сини джинси и високи до коленете ботуши. Лицата им бяха целите ъгловати: остри скули, дълбоко хлътнали очи, издадени брадички. Само очите им ги отличаваха. Те бяха в различни оттенъци на синьото, от най-бледото сапфирено до тъмното, почти лилаво индиговосиньо. И трите изглеждаха някъде на шестнайсет-седемнайсет години, но всъщност бяха по-стари от повечето цивилизации.