Джош погледна в огледалото. Макар че той и Девата-воин се виждаха ясно, Жана д’Арк беше обвита в съвсем слаба сребриста мъгла. Той зажумя, но когато отвори пак очи, мъглата още си беше там.
— Това е аурата ми — обясни Жана, предугаждайки въпроса, който той се готвеше да зададе. — Обикновено е невидима за човешките очи, но понякога се появява на снимки и в огледала.
— Твоята аура е същата като на Софи — каза момчето.
Жана д’Арк поклати отрицателно глава.
— О, не, не е като на сестра ти — отвърна тя за негова изненада. — Нейната е много по-силна.
Жана вдигна дългия меч, обърна го и опря върха му в пода между стъпалата си, а дланите й се отпуснаха върху топката на ефеса.
— Сега просто прави като нас… и го прави бавно. — Тя протегна дясната си ръка напред, държейки стабилно дългото острие. Отляво на Джош Сянката също вдигна двете си ръце пред себе си, хванала двата къси меча.
Джош сви пръсти около дръжката на каменния меч и вдигна дясната си ръка. Още преди да я протегне напълно, тя затрепери от тежестта на оръжието. Скърцайки със зъби, той се опита да я задържи стабилна.
— Много е тежък — изпъшка момчето, като отпусна ръка и размърда рамото си; мускулите го боляха. Почувства се като на първа ръгби тренировка след лятната ваканция.
— Опитай така. Гледай мен. — Жана му показа как да хване меча с две ръце.
Като използва и двете, той откри, че така му е по-лесно да държи меча протегнат напред. Опита пак, този път с едната ръка. За около трийсет секунди оръжието остана неподвижно, после върхът му затрепери. Джош въздъхна и го свали.
— Не мога да го направя с една ръка — промърмори той.
— След време ще можеш — тросна се Скатах, губейки търпение. — Но междувременно ще те науча как да боравиш с него, използвайки и двете си ръце. В източен стил.
Джош кимна.
— Това може да е по-лесно. — В продължение на години беше тренирал таекуондо и винаги му се бе искало да изучи кендо — японския бой с меч, — но родителите не му позволяваха, защото смятаха, че е твърде опасно.
— Трябва само да се упражнява известно време — каза сериозно Жана, гледайки отражението на Скати в огледалото с блестящите си сиви очи.
— Колко време? — попита Джош.
— Поне три години.
— Три години? — Той си пое дълбоко дъх и избърса дланите си една след друга в панталоните, а после отново стисна дръжката. Погледна се в огледалото и протегна ръце напред. — Надявам се, че Софи се справя по-добре от мен — промърмори момчето.
Граф Сен Жермен бе извел Софи в малката градина на покрива на къщата. Гледката към Париж беше поразителна и момичето се подпря на парапета, за да погледне надолу към „Шан-з-Елизе“. Уличното движение най-после бе замряло почти напълно и градът лежеше тих и неподвижен. Тя вдиша дълбоко; въздухът бе хладен и влажен, леко неприятният мирис на реката се губеше сред ароматите, излъчващи се от буйно раззеленилите се растения в дузина саксии и декоративни сандъчета, разпръснати по покрива. Софи притисна ръце към гърдите си и взе енергично да разтрива, като трепереше.
— Студено ли ти е? — попита графът.
— Малко — отвърна тя, макар че не беше сигурна дали е от студ или от нерви. Знаеше, че той я е довел тук горе, за да я учи на Огнената магия.
— След тази нощ никога повече няма да чувстваш студ — обеща й Сен Жермен. — Ще можеш да минеш през Антарктида по тениска и шорти, без да усетиш нищо. — Той отметна дългата коса от челото си, откъсна листенце от една саксия, притисна го между дланите си и ги разтърка. Свежият аромат на мента изпълни въздуха. — Жана много обича да готви. Отглежда всичките си подправки тук горе — обясни той, вдишвайки дълбоко. — Има дузина различни вида мента, риган, мащерка, градински чай и босилек. И лавандула, разбира се. Тя обожава лавандулата — напомня й за младостта.
— Къде се запозна с Жана? Тук, във Франция ли?
— Събрахме се с нея тук, но ако щеш вярвай, за първи път я срещнах в Калифорния. Беше през 1849 година; аз добивах по малко злато, а Жана работеше като мисионерка, ръководеше безплатна трапезария и болница за хората, отишли на запад в търсене на злато.
Софи се намръщи.
— Участвал си в Златната треска? Защо?
Сен Жермен сви рамене. Изглеждаше леко смутен.
— Ами също като почти всеки друг в Америка през 48-а и 49-а, тръгнах на запад да търся злато.
— Мислех, че можеш да правиш злато. Никола ни каза, че той можел.
— Правенето на злато е дълъг и труден процес. Сметнах, че ще е много по-лесно да го изкопая от земята. А когато един алхимик има малко злато, може да го използва за създаване на повече. Точно това мислех да направя и аз. Само че земята, която купих, се оказа ялова. Затова почнах да заравям по няколко късчета злато и да продавам парцели на новопристигналите.