— Джош, наведи се!
Софи грабна един дървен стол и го метна с всичка сила. Той профуча над главата на брат й, така че вятърът разроши косата му, а после се стовари — с ръба напред — върху дебелата восъчна ръка на мястото, където би трябвало да е лакътят. Столът се заби до половината, но този ход разсея съществото и то пусна момчето, оставяйки го насинено и покрито със слой восък. Коленичил на земята, Джош видя с ужас как две пихтиести ръце посягат към гърлото на близначката му.
Ужасена, Софи изпищя.
Джош зърна как очите на сестра му трепнаха и синьото се смени със сребристо, а после аурата й грейна ослепително в мига, в който лапите на голема се доближиха до кожата й. Восъчните ръце мигновено се разтопиха и закапаха по пода. Софи протегна разперената си длан и я притисна в гърдите на съществото. Със съскане и цвърчене тя потъна във восъка.
Джош се сви на земята до Фламел, вдигнал ръце да предпази очите си от блестящата сребриста светлина. Видя как сестра му пристъпи по-близо до голема. Сега аурата й беше болезнено ярка, ръцете й бяха разперени широко и някаква невидима, недоловима жега топеше създанието, втечнявайки восъка. Мечовете и нунчакуто на Скати изтропаха на каменния под, последвани секунди по-късно от останките на дървения стол.
Аурата на Софи затрептя и момчето скочи на крака и се втурна към нея, за да я подхване, когато тя се олюля.
— Чувствам се замаяна — каза сестра му глухо и се свлече в ръцете му.
Беше почти в безсъзнание, леденостудена на пипане, обикновено сладкият ванилов аромат на аурата й сега бе кисел и горчив.
Девата-воин се спусна да вземе оръжията си от купчината полутечен восък, който сега приличаше на наполовина разтопен снежен човек. Грижливо избърса остриетата, преди да ги прибере в ножниците на гърба си. Почисти нунчакуто от нишките бял восък и го пъхна обратно в калъфа на колана си, после се обърна към Софи.
— Ти ни спаси — каза тя сериозно. — Това е дълг, който няма да забравя.
— Готово — обяви изведнъж Фламел. Дръпна се назад и Софи, Джош и Скатах видяха как струйки зелен дим се точат от ключалката. Алхимикът бутна вратата и тя се отвори с щракване. Хладният нощен въздух нахлу вътре, разсейвайки натрапчивия аромат на стопен восък.
— Знаеш ли, малко помощ щеше да ни дойде добре? — измърмори Скати.
Никола се ухили и избърса пръсти в джинсите си, като остави дири от зелена светлина върху плата.
— Знаех, че държите нещата под контрол — каза той и излезе от базиликата. Девата-воин и близнаците го последваха.
Воят на полицейските сирени вече се чуваше по-силно, но районът непосредствено пред църквата бе пуст. „Сакре Кьор“ бе разположена върху хълм — една от най-високите точки на Париж — и от мястото, на което стояха, те можеха да видят целия град. Лицето на Никола Фламел грейна от радост.
— У дома!
— Какво толкова са се пристрастили тия европейски магьосници към големите? — попита Скати, докато го следваше. — Първо — Дий, а сега — и Макиавели. Никакво въображение ли нямат?
Фламел изглеждаше изненадан.
— Това не беше голем. За да се вдъхне живот на големите, трябва да се направи заклинание върху тялото им.
Девата-воин кимна. Тя, разбира се, знаеше това.
— Тогава какво…?
— Това беше тулпа.
Яркозелените очи на Скати се разшириха от изненада.
— Тулпа! Нима Макиавели е толкова могъщ?
— Очевидно да.
— Какво е тулпа? — попита Джош. Въпросът му бе отправен към Фламел, но отговори сестра му, което още веднъж му напомни за огромната бездна, зейнала между тях в мига, когато силите й бяха пробудени.
— Същество, създадено и задвижвано от силата на въображението — обясни небрежно Софи.
— Точно така — каза Никола Фламел, дишайки дълбоко. — Макиавели е знаел, че в църквата ще има восък. Затова го е съживил.
— Но със сигурност е знаел и че това същество няма да може да ни спре, нали? — попита Скати.
Никола излезе изпод аркадата пред централния вход на базиликата и застана на ръба на първото от двеста двайсет и едното стъпала, които водеха към улицата далече в подножието им.
— О, знаел е, че няма да ни спре — отговори той търпеливо. — Просто е искал да ни забави, да ни задържи тук до пристигането си. — Фламел посочи с ръка.
Далече долу тесните улици на Монмартър бяха изпълнени със светлините и сирените на множество полицейски коли. Десетки униформени жандарми се бяха събрали в подножието на стълбите, а и други прииждаха от страничните улички, за да образуват кордон около сградата. Изненадващо, никой от тях не бе тръгнал да се изкачва.