Змия.
Джош скочи. В Париж нямаше змии, нали? Усети как дълбоко в гърдите му сърцето му се разлупа. Той изпитваше ужас от змии, смразяващ ужас, който се бе появил, когато беше на около десетгодишна възраст. Тогава, докато летуваше с баща си в Националния парк „Вупатки“ в Аризона, се беше хлъзнал от една пътека и се бе изпързалял надолу по склона право в гнездото на гърмяща змия. Когато прахта се слегна, той осъзна, че лежи до едно двуметрово влечуго. Създанието надигна клиновидната си глава и се втренчи в него с черните си като въглен очи за вероятно не повече от секунда — макар че му се стори като цяла вечност, — преди Джош да издрапа навън, прекалено ужасен и останал без дъх, за да може дори да изпищи. Така и не проумя защо змията не го беше нападнала, макар че баща му каза, че гърмящите змии всъщност били боязливи и тази сигурно била яла наскоро. Седмици след това Джош бе сънувал кошмари за премеждието и винаги се будеше с тази мускусна миризма на змия в ноздрите си.
Сега надушваше именно нея.
И тя се усилваше.
Момчето започна да отстъпва назад по стъпалата. Чу се внезапен дращещ звук като от катеричка, тичаща нагоре по дървесен ствол. После, точно пред него, в другия край на малкия двор, над триметровата стена изникнаха нокти, всеки дълъг колкото педята му. Раздвижиха се бавно, почти нежно, търсейки опора, а после изведнъж стиснаха толкова силно, че се забиха дълбоко в старите тухли. Джош замръзна и всичкият въздух излетя от гърдите му с едно уплашено издишване.
Ръцете, които последваха ноктите, бяха покрити с дебела, пъпчива кожа… а после над зида се появи глава на чудовище. Тя бе дълга и плоска, с две издути ноздри в края на тъпа муцуна точно над устата и с чисто черни очи, потънали дълбоко в кръглите вдатини от двете страни на черепа. Без да е в състояние да помръдне или дори да вдиша, със сърце, блъскащо толкова силно, че цялото му тяло се тресеше, Джош гледаше как огромната глава се завъртя лениво насам-натам, а невероятно дългият й мъртвешки бял раздвоен език трепкаше във въздуха. Съществото замря, а после бавно, много бавно обърна глава и погледна надолу към момчето. Връхчето на езика му вкуси въздуха, а после то раззина уста широко — невъзможно широко, достатъчно, за да го погълне целия, — и Джош видя паст, пълна със зъби като остри и закривени ками.
На момчето му се искаше да се обърне и да побегне с писъци, но не можеше. Имаше нещо хипнотично в ужасяващото създание, което се прехвърляше през стената. Цял живот то бе запленено от динозаврите; събираше вкаменелости, яйца, кости, зъби и дори динозавърски копролити. А сега гледаше жив динозавър. Даже една част от ума му класифицира съществото — или поне определи на какво прилича. Това беше комодски дракон. В дивата природа те не израстваха до повече от три метра дължина, но той вече виждаше, че това създание е поне три пъти по-дълго.
Камък изпука. Една стара тухла се пръсна на прах, а после втора и трета.
После се разнесе хрущене, трещене, пукане и Джош видя — почти като на забавен кадър — как стената, с провисналото върху нея чудовище, се залюля и рухна на земята. Металната врата, огъната надве, изхвърча от пантите си и се стовари с трясък върху фонтана, откъртвайки голямо парче. Ужасното същество се блъсна в земята, незасегнато от сипещите се около него камъни. Този звук внезапно прогони вцепенението на Джош и той отстъпи, залитайки по стълбите, точно когато чудовището се изправи тежко на крака и се затътри напред, право към къщата. Момчето затръшна вратата и залости резетата. Тъкмо се извръщаше, когато зърна през кухненския прозорец как фигура в бяло, която стискаше нещо като меч, пристъпи през дупката, зейнала на мястото на стената.
Джош грабна от пода каменния меч и се хвърли в коридора.
— Ставайте! — изкрещя той, а гласът му бе толкова пълен с ужас, че и сам не можа да го познае. — Софи! Фламел! Който и да е!
Вратата зад него се разтресе в рамката си. Той хвърли бърз поглед през рамо точно навреме, за да види как белият език на чудовището откъртва дърво и стъкло.
— Помощ!
Стъклото се счупи и езикът се стрелна в кухнята, събаряйки чинии на пода, разхвърляйки тенджери и тигани и преобръщайки един стол. Металът започваше да шипи, когато езикът го докосваше, дървото почерняваше като обгоряло, пластмасата се топеше. Една капка разяждаща слюнка падна на пода и заклокочи върху плочките, прогаряйки камъка.
Джош инстинктивно замахна с Кларент към езика. Мечът едва го докосна, но езикът ненадейно изчезна, стрелвайки се обратно в устата на звяра. За миг се възцари спокойствие, а после чудовището блъсна цялата си глава във вратата.