Беше като компютърна игра, помисли си Джош, само че тази игра бе смъртоносна. Почти като на забавен кадър видя как двата върха на раздвоения език се увиват около острието, сякаш се готвеха да го изтръгнат от ръцете му. Той стисна по-здраво, решен да не пуска меча.
Когато плътта на създанието докосна каменното острие, резултатът бе незабавен.
Звярът се вцепени, после се замята и засъска, със звук като от бурно изпускана пара. Киселината от езика му защипя по острието на меча, който трепереше в ръката на Джош, вибрирайки като камертон, стана топъл, а после горещ и засия с ярка бяла светлина. Момчето стисна очи…
… и зад клепачите му запрелита поредица от бързо менящи се образи: безжизнен пейзаж от черни скали, нашарен с езерца от бълбукаща червена лава, а небето над него бе кипнало от мръсни облаци, които ръсеха пепел и въглени. От облаците висяха израстъци, приличащи на корените на гигантско дърво, и се простираха по цялото небе. Точно от тях идваше бялата пепел: те се разпадаха, сгърчваха, умираха…
Нидхьог изтръгна почернелия си език.
Джош ахна и отвори очи точно когато аурата му грейна отново — този път още по-силно и по-ярко, чак го заслепяваше. Паникьосан, той отстъпи назад, размахвайки меча пред себе си, докато не опря гръб в стената на кухнята. Продължи да мига бясно, искаше му се да разтърка очите си, но не смееше да охлаби хватката си върху меча. Чуваше как навсякъде около него падат камъни, мазилката се пука, дървото скърца и пращи. Той присви рамене, очаквайки нещо да се стовари върху главата му.
— Скати? — извика момчето.
Не получи отговор.
То повиши глас.
— Скати!
Примижа силно, мъчейки се да прогони петната, танцуващи пред очите му, и видя как чудовището издърпа Скатах от къщата. Езикът на звяра, вече черно-кафяв, висеше от едната страна на устата му. Стиснал Девата-воин в смазваща хватка, той извъртя туловището си и пое през опустошената градина, а дългата му опашка изкърти парчета от стената на къщата, разбивайки единствения останал прозорец. После създанието се надигна на задните си крака като гущер-бегач и затрополи по уличката, като едва не стъпка фигурата в бяла ризница, която стоеше на пост. Без колебание фигурата изчезна след чудовището.
Джош излезе със залитане през зеещата в стената на къщата дупка и спря. Озърна се през рамо. Някога подредената кухня представляваше пълна развалина. После той погледна към меча в ръката си и се усмихна. Беше спрял чудовището. Усмивката му се разшири. Беше го прогонил и бе спасил всички в къщата… освен Скати.
Момчето си пое дълбоко дъх, прескочи стълбите и се втурна през градината след чудовището.
— Не мога да повярвам, че правя това — промърмори то. — Та аз дори не харесвам Скати. Е… поне не много — поправи се.
Глава 32
Николо Макиавели винаги бе бил предпазлив човек. Беше оцелял и дори преуспял в опасния двор на Медичите във Флоренция през XV век — време, когато интригите бяха начин на живот, а насилствената смърт и покушенията бяха нещо обичайно. Най-прочутата му книга, „Владетелят“ беше една от първите, които прокараха идеята, че използването на хитрости, лъжи и измами е напълно допустимо за един управник.
Макиавели оцеляваше, защото бе потаен, предпазлив, умен и преди всичко хитър.
В такъв случай какво го бе прихванало, че извика дисите? Валкириите нямаха дума за „потаен“ в езика си и не знаеха смисъла на думата „предпазливост“. Представата им за ум и хитрина беше да докарат Нидхьог — неконтролируемо праисторическо чудовище — в центъра на съвременен град.
И той им го беше позволил.
Сега улицата ехтеше от звуци на трошащо се стъкло и дърво и срутващи се камъни. Всички аларми на коли и къщи в района виеха, а в другите домове по уличката бяха светнали лампи, макар че още никой не смееше да излезе навън.
— Какво ли става там вътре? — зачуди се Николо.
— Може би Нидхьог пирува със Скатах? — предположи разсеяно Дий. Телефонът му бе зазвънял, отвличайки вниманието му.
— Нищо подобно! — извика внезапно Макиавели. Отвори вратата на колата и изскочи навън, после сграбчи за яката Джон и го издърпа в нощта.
— Дагон! Излизай!
Дий се опита да се закрепи на краката си, но Макиавели продължаваше да го тегли заднишком, отдалечавайки го от колата.
— Да не си се побъркал? — изкрещя докторът.
Предното стъкло се пръсна и Дагон излетя през него. Плъзна се по капака и се приземи до Макиавели и Дий, но Магьосника изобщо не го погледна. Беше видял какво е стреснало италианеца.