Моментално горещина плъзна нагоре по ръцете му и избухна в гърдите му. Въздухът се изпълни с тръпчивия мирис на портокали, миг преди аурата му да пламне за кратко в златно, а после да помръкне до същото червеникавооранжево сияние, което се стичаше от меча, щръкнал от дебелата, покрита с бучки, кожа на съществото.
Джош завъртя Кларент и го измъкна. Сред сивкаво-кафявата кожа раната запламтя в яркочервено и моментално започна да се покрива с черна коричка. Измина секунда, докато усещането се предаде по примитивната нервна система на чудовището. После звярът рязко се изправи на задните си крака, като съскаше и квичеше от агония. Изтръгна се от къщите и посипалият се дъжд от тухли, керемиди и дървени греди накара момчето да отскочи бързо назад, за да не пострада. То се хвърли на земята и закри главата си с ръце, докато наоколо падаха отломки. Помисли си, че при неговия късмет нищо чудно да бъде убито от керемида.
Неочакваното движение почти събори стоящата върху чудовището жена. Тя залитна, изпусна бойния чук и отчаяно се вкопчи в гърба на съществото, за да не бъде хвърлена точно пред него. Легнал на земята, с валящи около него тухли, Джош видя как дебелата черна кора започна да се разпростира навън от раната и запълзя по опашката на чудовището. То пак се надигна на задни крака, а после се хвърли напред, разби ъгъла на къщата и се втурна през „Шан-з-Елизе“. Момчето с облекчение видя, че звярът още стиска отпуснатата фигура на Скати в предните си лапи.
То си пое дълбоко дъх, изправи се и вдигна изпуснатия меч. Веднага усети как силата потече с жужене през тялото му, изостряйки всичките му сетива. Постоя, олюлявайки се, докато суровата сила го изпълваше с енергия, после се обърна и се втурна подир чудовището. Чувстваше се невероятно. Макар че още не се бе съмнало съвсем, то виждаше ясно, въпреки че цветовете бяха леко променени. Можеше да подуши безбройните миризми на града през противната змийска смрад на съществото. Слухът му бе толкова остър, че различаваше сирените на множеството служби за спешни случаи; можеше да различи даже отделните коли. Усещаше неравностите на паважа през подметките на маратонките си. Размаха меча във въздуха пред себе си. Той звънтеше и бучеше и за миг на Джош му се стори, че може да чуе далечни шепоти и да различи думи, които почти разбираше. За първи път в живота си се чувстваше истински жив: и тогава разбра, че именно така се е чувствала Софи, когато беше пробудена. Но докато тя бе уплашена и объркана от усещанията… той чувстваше радостна възбуда.
Искаше това. Искаше го повече от всичко друго на света.
Дагон притича тихо в уличката, грабна падналия боен чук на дисата и се втурна след момчето.
Беше видял как припламна аурата му и знаеше, че е наистина могъща, макар че дали момчето и момичето бяха близнаците от легендите, беше отделен въпрос. Явно Алхимика, а също и Дий, бяха убедени в това. Но Дагон знаеше, че дори Макиавели — един от най-гениалните човеци, с които бе работил, — не бе сигурен, а краткото зърване на аурата на момчето не беше достатъчно, за да го убеди нито в едното, нито в другото. Златните и сребърните аури бяха редки — макар и не толкова, колкото черната аура — и през вековете Дагон бе срещал поне четири двойки близнаци със слънчева и лунна аура, както и десетки отделни хора.
Но това, което не знаеха нито Дий, нито Макиавели, бе, че Дагон е виждал оригиналните близнаци.
Той беше на Дану Талис в самия край, при Последната битка. В онзи светъл ден, когато всички знаеха, че се решава съдбата на острова, Дагон носеше бащината си броня. Като всички други се бе свивал от ужас, когато сребърни и златни светлини запламтяха от върха на Слънчевата пирамида в зрелищна проява на първична сила. Стихийните магии бяха опустошили древната земя и бяха разцепили острова в центъра на света.
Дагон вече спеше рядко, дори нямаше легло. Също като акулите, той можеше да спи и да продължава да се движи. Още по-рядко сънуваше, но когато това станеше, сънищата винаги бяха едни и същи: ярък кошмар за онези времена, когато небесата бяха пламнали в златни и сребърни светлини и бе дошъл краят на света.
Той беше прекарал много години в служба на Макиавели. През тези векове бе виждал и чудеса, и ужаси. Двамата с него бяха присъствали на някои от най-значимите и интересни моменти от скорошната история на земята.
А Дагон започваше да си мисли, че тази нощ може да се окаже една от най-паметните.
— Е, това е нещо, което не се вижда всеки ден — промърмори Дий.