Внезапна мисъл прониза Софи.
— Дий е срещнал Джош… — Тя млъкна, осъзнавайки какво е казала току-що.
— В Охай. Знам — каза алхимикът. — Той ми каза.
Момичето се дръпна изненадано назад. Руменина изби по бузите му.
— Мисля, че Магьосника му е направил голямо впечатление. — Беше почти смутено да казва това на Фламел, сякаш предаваше брат си, но продължи. Сега не беше време за тайни. — Дий му е наговорил разни неща за теб. Мисля… мисля, че Джош донякъде му е повярвал — завърши тя припряно.
— Знам — каза меко Никола. — Джон може да бъде много убедителен.
Жана намали скоростта и спря.
— Това не е хубаво — промърмори тя. — По това време на улиците не би трябвало да има практически никой.
Бяха стигнали до голямо задръстване. То се простираше по „Шан-з-Елизе“. За втори пореден ден движението по главната пътна артерия на Париж бе спряло напълно. Хората стояха край колите си и зяпаха дупката, зейнала в стената на една сграда от другата страна на улицата. Полицията току-що бе пристигнала и бързо се бе заела да овладее положението, като подканяше колите да продължат нататък и да позволят на службите за спешна помощ да се доберат до сградата.
Жана д’Арк се наведе над волана, преценявайки положението с хладните си сиви очи.
— Пресякъл е улицата и се е отправил натам — каза тя, като бързо даде мигач и сви надясно по тясната уличка „Маринян“, минавайки покрай един смачкан светофар. — Не ги виждам.
Никола изпъна гръб, опитвайки се да види колкото може по-надалече по дългата права улица.
— Къде излиза този път?
— На улица „Франсоа“ точно преди „Монтен“ — отвърна Жана. — От десетилетия обикалям по тези улици пеша, с колело или с кола. Познавам ги като петте си пръста. — Те минаха покрай дузина коли, всяка от които носеше белези от Нидхьог: ламарината беше смачкана като станиол, а стъклата — напукани и разбити. Метална топка, която някога е била велосипед, беше набита дълбоко в паважа, все още привързана с верига за един парапет.
— Жана — каза много тихо Никола, — мисля, че трябва да побързаш.
— Не обичам да карам бързо. — Тя хвърли кос поглед към алхимика и изражението на лицето му я накара да натисне педала към пода. Малкият двигател зарева и колата се стрелна напред. — Какво има? — попита младата жена.
Фламел прехапа долната си устна.
— Току-що се сетих за един възможен проблем — призна той накрая.
— Какъв проблем? — попитаха едновременно Жана и Софи.
— Сериозен.
— По-голям от Нидхьог ли? — Жана дръпна лоста, превключвайки на максимална скорост.
Софи не забеляза някаква разлика; все още си мислеше, че би се придвижвала по-бързо пеша. Удари с ръка по облегалката, обезумяла от тревога. Трябваше да стигнат до брат й.
— Дадох на Джош двете липсващи страници от Сборника — каза Никола. Обърна се на седалката да погледне към Софи. — Мислиш ли, че той ги носи у себе си?
— Вероятно — отговори тя веднага, а после кимна. — Да, сигурна съм, че ги носи. Последния път, като разговаряхме, носеше торбичката под тениската си.
— И как стана така, че Джош пази страниците от Сборника? — попита Жана. — Мислех, че никога не ги изпускаш от поглед.
— Аз му ги дадох.
— Дал си му ги? — попита тя изненадана. — Защо?
Фламел се извърна към улицата навън, осеяна със свидетелства за преминаването на Нидхьог. Когато погледна отново към французойката, лицето му бе застинало в мрачно изражение.
— Смятах, че понеже той е единственият сред нас, който не е нито безсмъртен, нито Древен, нито пробуден, няма да бъде замесен в сблъсъците, които ни предстоят, нито пък ще бъде мишена: та той е просто човек. Помислих си, че у него страниците ще са в безопасност.
Нещо в казаното обезпокои Софи, но тя не можеше да определи какво точно.
— Джош не би дал страниците на Дий — заяви тя убедено.
Никола се извърна отново назад към момичето и изразът в бледите му очи беше ужасяващ.
— О, повярвай ми, Магьосника винаги получава онова, което иска — каза той горчиво, — а ако не може да го получи, го унищожава.
Глава 37
Макиавели спря колата наполовина върху бордюра, наполовина извън него. Дръпна спирачката, но остави автомобила на скорост, така че той подскочи напред и угасна. Намираха се на един паркинг на брега на Сена, близо до мястото, където той очакваше да се появи Нидхьог. За миг единственият звук беше тихото цъкане на двигателя, после Дий изпусна дъха си с дълга въздишка.
— Ти си най-лошият шофьор, на когото някога съм попадал.
— Е, докарах ни тук, нали? Знаеш, че ще бъде много трудно да обясним всичко това — добави Николо, измествайки темата от ужасното си шофиране. Беше усвоил най-тайнствените и сложни умения, беше манипулирал обществото и политиката в продължение на половин хилядолетие, владееше свободно дузина езици, можеше да програмира на пет различни компютърни езика и бе един от световните специалисти по квантова физика. А не можеше да кара кола. Беше смущаващо. Той спусна стъклото на прозореца и хладният въздух нахлу в купето. — Разбира се, мога да наложа информационно затъмнение за медиите, като заявя, че е въпрос на национална сигурност, но нещата започват да стават твърде публични и твърде, твърде калпави. — Италианецът въздъхна. — В интернет сигурно вече има клипове на Нидхьог.