— Хората ще решат, че е шега — рече уверено Джон. — Аз мислех, че сме я загазили, когато хванаха на снимка Голямата стъпка. Но това бързо беше отхвърлено като фалшификат. Ако съм научил нещо през годините, то е, че хората са майстори в пренебрегването на онова, което се намира точно под носовете им. Те от векове не обръщат внимание на нашето съществуване, отричат Древните и техните времена, смятайки ги за обикновени митове и легенди въпреки всички доказателства. Освен това — добави той самодоволно, като разсеяно гладеше късата си брада, — всичко се нарежда. Разполагаме с по-голямата част от книгата. След като се сдобием с двете липсващи страници, ще доведем отново Тъмните древни и този свят ще се върне в правилното си състояние. — Дий махна небрежно с ръка. — Няма да има нужда да се притесняваш за такива дреболии като медиите.
— Изглежда, забравяш, че имаме и някои други проблеми, като Алхимика и Пернел. Те не са толкова дребни.
Джон Дий извади от джоба си мобилния си телефон и го размаха във въздуха.
— О, погрижил съм се за това. Обадих се, където трябва.
Макиавели хвърли кос поглед към Магьосника, но не каза нищо. От опит знаеше, че хората често говорят само за да запълнят тишината с приказки, а Дий бе човек, който обичаше звука на собствения си глас.
Джон се втренчи през зацапаното предно стъкло към Сена. На два-три километра надолу по реката, точно зад завоя, силуетът на огромната готическа катедрала „Нотр Дам дьо Пари“ бавно придобиваше форма в утринната светлина.
— За първи път срещнах Никола и Пернел в този град преди почти петстотин години. Бях техен ученик. Не знаеше това, нали? Това го няма в твоите легендарни досиета. О, не се изненадвай толкова — изсмя се Дий на слисаното изражение на италианеца. — Знам за тях от десетилетия. А моите досиета са дори по-актуални — добави той. — Но да, аз се учех при легендарния Алхимик тук, в същия този град. Много бързо разбрах, че Пернел е по-могъща и по-опасна от съпруга си. Срещал ли си я някога? — попита внезапно.
— Да — отвърна Макиавели с несигурен глас. Беше поразен от това, че Древните — или пък беше само Дий? — знаят за тайните му досиета. — Да, срещал съм я само веднъж. Бихме се, тя победи — рече кратко. — Направи ми доста силно впечатление.
— Тя е необикновена жена, доста забележителна. Даже в нейното време репутацията й бе огромна. Какво би могла да постигне само ако беше избрала да застане на наша страна. Не знам какво толкова намира в Алхимика.
— Ти никога не си разбирал човешката способност да се обича, нали? — попита меко Николо.
— Разбирам, че Никола оцелява и преуспява благодарение на Вълшебницата. За да унищожим Фламел, трябва само да убием Пернел. Моят господар и аз винаги сме знаели това, но си мислехме, че ако успеем да ги заловим и двамата, натрупаното от тях знание си струва риска да ги оставим живи.
— А сега?
— Рискът вече не си струва. Тази нощ — добави той съвсем тихо — най-сетне направих нещо, което трябваше да сторя отдавна. — В гласа му имаше едва ли не съжаление.
— Джон — извика припряно Макиавели, като се извъртя в седалката към английския Магьосник. — Какво си направил?
— Пратих Мориган в Алкатраз. Пернел няма да доживее до утрешния ден.
Глава 38
На брега на Сена Джош най-после настигна чудовището. Не знаеше колко е пробягал, вероятно километри, но знаеше, че не би трябвало да е способен на това. Беше спринтирал без никакво усилие по цялата дължина на последната улица — стори му се, че на табелката пишеше „Маринян“, — а сега, като кривна вляво по „Монтен“, дори не бе задъхан.
Беше заради меча.
Усещаше го как жужи и бучи в ръцете му, докато тичаше, чуваше го да шепне нещо като смътни обещания. Когато го протегна право пред себе си, шепотът се усили и оръжието започна видимо да трепти в ръката му. Щом го отмести, шепотите заглъхнаха.
Мечът го теглеше към съществото.