— Аз не съм разменил човечността си срещу своето дълголетие, докторе. Винаги съм помнил откъде произлизам. — Гласът му стана груб и презрителен. — Ти толкова усърдно си се старал да заприличаш на своя древен господар, че си забравил какво е да чувстваш като човек… да бъдеш човек. А, ние, хората — той наблегна на последната дума, — умеем да усещаме болката на друго същество. Именно това е издигнало човеците над Древните, именно това ги е направило велики.
— И това е слабостта, която рано или късно ще ги унищожи — отвърна Дий. — Нека ти напомня, че това създание не е човек. Може да те настъпи и да те смачка, без дори да забележи. Но както и да е, да не спорим сега, не и когато сме на ръба на победата. Момчето може би е решило проблема ни вместо нас. Нидхьог бавно се превръща в камък. — Той се изсмя доволно.
— Ако сега скочи в реката, тежестта на опашката му ще го завлече на дъното заедно със Скатах. — Джон изгледа лукаво италианеца. — Май човечността ти не се простира дотам, че да съжаляваш за Сянката.
Макиавели направи гримаса.
— Така е, ако знам, че Скатах лежи на дъното на Сена, стисната в лапата на звяра, това ще ме направи много щастлив.
Двамата безсмъртни останаха да седят неподвижно в колата, гледайки как древното създание тръгна напред, вече по-бавно отпреди, а тежката опашка се влачеше подире му. Между него и водата стоеше само едно от остъклените корабчета — така наречените „бато-муш“, — които превозваха туристите нагоре и надолу по реката.
Магьосника кимна към корабчето.
— Стъпи ли веднъж на това, то ще потъне, и Нидхьог, и Скатах ще изчезнат навеки в Сена.
— Ами дисата?
— Сигурен съм, че може да плува.
Николо си позволи една крива усмивка.
— Значи сега чакаме само…
— … да стигне до корабчето — довърши Дий, точно когато Джош изскочи от пролуката, зейнала в редицата дървета по крайбрежната улица, и се втурна през паркинга.
Докато Джош се приближаваше към чудовището, мечът в ръката му запламтя, от острието се заизвиваха дълги ивици оранжев пламък. Аурата му заискри в подобен златист цвят, насищайки въздуха с мирис на портокали.
Внезапно дисата се плъзна от гърба на съществото и миг преди краката й да докоснат земята, беше отново в бялата си ризница. Обърна се към Джош, изкривила лицето си в грозна, свирепа гримаса.
— Ставаш досадно, момче — изръмжа тя на едва разбираем английски. Вдигна огромния си меч с две ръце и се хвърли към Джош. — Ще оправим това само за миг.
Глава 39
Огромни стелещи се талази мъгла се носеха над залива на Сан Франциско.
Пернел Фламел скръсти ръце пред гърдите си и загледа как нощното небе се изпълва с птици. Голямо, кръжащо ято се издигна над града и се събра в гъст облак. После, като струйки разлято мастило, три отделни потока от птици се устремиха през залива, насочвайки се право към острова. И тя разбра, че някъде в сърцевината на голямото ято се намира Богинята-врана. Мориган идваше към Алкатраз.
Пернел стоеше сред изгорелите останки от къщата на надзирателя, където най-сетне бе успяла да се спаси от паешкото множество. Макар че домът бе изгорял преди повече от три десетилетия, тя още можеше да усети във въздуха призрачни миризми на овъглено дърво, напукана мазилка и стопени тръбопроводи. Вълшебницата знаеше, че ако свали защитите си и се съсредоточи, ще може да чуе гласовете на надзирателите и техните семейства, които бяха обитавали къщата през годините.
Като засенчи ярките си зелени очи и примижа силно, Пернел се съсредоточи върху приближаващите птици, като се опитваше да ги различи в нощта и да прецени с колко точно време разполага, преди да пристигнат. Ятото беше огромно и поради сгъстяващата се мъгла бе невъзможно да се познае нито размера му, нито разстоянието. Но тя предположи, че има може би десет-петнайсет минути, преди птиците да стигнат до острова. Доближи палеца до кутрето си и една бяла искра прескочи с пукот между тях. Пернел кимна. Силите й се връщаха, но не достатъчно бързо. Сега, когато се намираше далече от сфинкса, те щяха да продължат да укрепват, но в нощта аурата й щеше да се презареди по-бавно. Освен това знаеше, че изобщо не е достатъчно силна, за да се справи с Мориган и нейните любимки.
Това обаче не означаваше, че е безпомощна; цял живот се бе занимавала с изследвания, от които бе научила много полезни неща.
Вълшебницата усети студен бриз да разрошва дългата й коса и миг по-късно призракът на Хуан Мануел де Аяла се появи пред нея. Увисна във въздуха, придобивайки очертания и плътност, оформен от частиците прах и водните капчици в сбиращата се мъгла. Също като много други призраци, които бе срещала, той носеше дрехите, в които се бе чувствал най-удобно приживе: свободна бяла ленена риза, затъкната в дълги до коленете панталони. Краката му изтъняваха под коленете и подобно на много духове, Де Аяла нямаше стъпала. Докато бяха живи, хората рядко поглеждаха надолу към стъпалата си.