— Ти вече направи достатъчно за мен. Благодарение на теб избягах от сфинкса.
— Това е моят остров и сега ти се намираш под моя закрила. — Той се усмихна печално. — Обаче не съм сигурен, че птиците ще се изплашат от няколко тряскащи се врати. А аз не мога да направя много повече.
Вълшебницата предпазливо отиде до другия край на разрушената къща. Застана пред един от високите правоъгълни прозорци и се взря към затвора. Сега, когато нощта бе паднала, той представляваше само неясен, злокобен силует на фона на лилавото небе. Тя прецени положението си: беше затворена на остров, гъмжащ от паяци, в коридорите долу бродеше свободно сфинкс, а килиите бяха пълни със създания от най-мрачните митове, които бе срещала някога. Освен това силите й бяха ужасно намалели, а Мориган идваше. Беше казала на Де Аяла, че е попадала и в по-сложни ситуации, но точно в момента не можеше да се сети за нито една.
Призракът се появи до нея и силуетът му разкриви формата на сградата отзад.
— С какво мога да ти помогна?
— Колко добре познаваш този остров? — попита Пернел.
— Ха! Познавам всеки пръст от него. Зная тайните проходи, полузавършените тунели, изкопани от затворниците, скритите коридори, зазиданите стаи, старите индиански пещери, изсечени дълбоко в скалите долу. Мога да те скрия така, че никой никога да не те намери.
— Мориган е изобретателна… а освен това ги има и паяците. Те ще ме намерят.
Призракът се понесе, за да застане пак точно пред нея. В нощта се виждаха само очите му — наситено тъмнокафяви.
— О, паяците не са под контрола на Дий.
От изненада Вълшебницата направи крачка назад.
— Не са ли?
— Появиха се едва преди седмица-две. Тогава започнах да забелязвам паяжините по вратите, по стълбите. Всяка сутрин имаше все повече и повече паяци. Донасяше ги вятърът върху нишки паяжина. По онова време на острова имаше човекоподобни стражи… макар че не бяха хора — добави той бързо. — Ужасни създания с гладки лица.
— Хомункулуси — каза Пернел и потрепери. — Създания, които Дий отглежда в бълбукащи вани с мазнина. Какво стана с тях?
— Възложиха им да почистят паяжините от вратите. Един се препъна и падна в паяжина — отвърна Де Аяла и зъбите му се бялнаха в сумрака в бърза усмивка. — От него останаха само парцали. Дори и кости нямаше — добави той с уплашен шепот.
— Това е, защото хомункулусите нямат кости — каза отнесено Вълшебницата. — А какво привлича паяците тук?
Призракът се обърна да погледне към затвора.
— Не съм сигурен…
— Мислех, че знаеш всичко за този остров? — рече Пернел с усмивка.
— Дълбоко под затвора има поредица от подземни пещери, издълбани в скалите от морските вълни. Смятам, че първите туземни обитатели на острова са ги използвали като склад. Преди около месец един дребен англичанин…
— Дий?
— Да, Дий, донесе нещо на острова посред нощ. Запечата го в онези пещери, а после покри целия район с магически печати и охрани. Дори аз не мога да проникна през защитните слоеве. Но съм убеден, че онова, което привлича паяците на острова, е затворено в пещерите.
— Можеш ли да ме заведеш до тях? — попита бързо Пернел. Чуваше плющенето на хиляди птичи криле, което ставаше все по-близко.
— Не — отсече Де Аяла. — Коридорът гъмжи от паяци, а и кой знае какви други капани е заложил англичанинът там.
Вълшебницата инстинктивно посегна към ръката на моряка, но дланта й премина през него, оставяйки след себе си вихрушка от водни капчици.
— Щом Дий е натикал нещо в скритите тъмници на Алкатраз, а после го е защитил с толкова могъща магия, че дори един безплътен дух не може да мине през нея, трябва да разберем какво е то. — Тя се усмихна. — Никога ли не си чувал пословицата „Врагът на моя враг е мой приятел“?
— Не, но съм чувал друга: „Глупаците се втурват презглава там, където и ангелите не смеят да пристъпят.“
— Тогава хайде, бързо, преди Мориган да е пристигнала. Отведи ме обратно в Алкатраз.
Глава 40
Мечът на дисата изсвистя към главата на Джош. Всичко ставаше толкова бързо, че той не успя да се уплаши. Зърна светкавичното движение и реагира инстинктивно, като вдигна Кларент и го извъртя хоризонтално на главата си. Широкият меч на дисата удари късото каменно острие и се хлъзна със стържене по него, вдигайки рой искри. Те се посипаха по косата на Джош и той усети парванията им там, където докосваха лицето му. Болката го ядоса, но силата на удара го повали на колене, а после дисата отстъпи назад и развъртя меча си в широк замах, за да го посече. Острието изсвири през въздуха към него… и гадно чувство стегна стомаха на момчето, щом разбра, че няма да може да го избегне.