Кларент вибрираше в дланта му.
Потръпна.
И се раздвижи.
През ръката му изненадващо се стрелна щипеща жега и от спазъма пръстите му се свиха около дръжката. После мечът подскочи и се стрелна да пресрещне металното острие на валкирията, отклонявайки го в последния миг сред нов рой от искри.
Дисата се дръпна, опулила от изненада сините си очи.
— Никой човек не притежава такова умение — рече тя смаяно с глас, малко по-силен от шепот. — Кой си ти?
Джош се изправи неуверено на крака, без да е съвсем сигурен какво се бе случило току-що — знаеше само, че има нещо общо с меча. Той бе поел контрола; беше го спасил. Очите му се преместиха към ужасената жена-воин, шарейки между маскираното й лице и блестящия сребърен меч. Той вдигна Кларент пред себе си с две ръце, опитвайки се да имитира позата, която бе видял да използват Жана и Скати, но мечът постоянно мърдаше в хватката му, движеше се и трептеше по собствена воля.
— Аз съм Джош Нюман — каза простичко момчето.
— Никога не съм чувала за теб — рече жената презрително. Хвърли бърз поглед през рамо към Нидхьог, който пълзеше към водата. Опашката му вече бе толкова тежка, че той едва се движеше.
— Може и да не си чувала за мен — каза момчето, — но това… — То повдигна острието на меча нагоре — … е Кларент. — Забеляза, че ясносините очи на жената леко се разшириха. — И виждам, че за него си чувала.
Дисата тръгна да обикаля Джош, като въртеше леко меча в една ръка. Той се местеше така, че да е с лице към нея. Знаеше какво прави тя — караше го да застане с гръб към чудовището, — но не знаеше как да предотврати това. Когато гърбът му вече почти докосваше каменната кожа на Нидхьог, жената спря.
— В ръцете на майстор-боец този меч може да е опасен — каза тя.
— Аз не съм майстор-боец — рече високо Джош, доволен, че гласът му не трепна. — Но не ми и трябва. Скатах ми каза, че това оръжие може наистина да я убие. Тогава не разбрах какво имаше предвид, но сега разбирам. А щом може да убие нея, тогава предполагам, може да стори същото и с теб. — Той посочи с палец през рамо. — Виж какво направи на това чудовище само с едно порязване. Достатъчно е да те одраскам с него.
— Острието затрептя силно в ръцете му, звънтейки сякаш в знак на съгласие.
— Не можеш дори да ме доближиш — надсмя му се дисата и се хвърли към него, а широкият й меч тъчеше хипнотична шарка. Нападна го внезапно с порой от светкавични удари.
Джош нямаше време дори да си поеме дъх. Успя да спре три от тях — Кларент се движеше и пресрещаше ударите, а металното острие на дисата изтръгваше от каменния меч дъжд от искри, — но всеки удар го изтласкваше назад и енергията отекваше в цялото му тяло. Вал кирията просто беше прекалено бърза. Следващият замах улучи голата му ръка между рамото и лакътя. Кларент успя да отклони меча в последния миг, така че го удари само плоското на острието, а не острият като бръснач ръб. Моментално цялата му ръка се схвана, от рамото до върха на пръстите, и той усети внезапно замайване от болка, страх и от осъзнаването, че ще умре. Кларент падна от хватката му и издрънча на земята.
Когато жената се усмихна, Джош видя, че зъбите й са остри като игли.
— Това беше лесно. Твърде лесно. Един легендарен меч не те прави боец. Тя надигна оръжието си и се приближи към момчето, изтиквайки го плътно до вкаменената опашка на Нидхьог. Джош зажумя, когато дисата вдигна високо ръце и нададе смразяващ боен вик.
— Один!
— Софи — прошепна той.
— Джош!
На две пресечки оттам, заседнала сред неподвижния трафик, Софи Нюман се изправи рязко на задната седалка на колата. Беше я пронизало чувство на ужас, от което стомахът й се преобърна, а сърцето й се разтуптя бясно.
Никола се обърна и хвана ръката на момичето.
— Кажи ми!
Сълзи изпълниха очите й.
— Джош — прошепна тя, почти неспособна да говори от буцата в гърлото си. — Джош е в опасност, ужасна опасност. Колата се изпълни със силния аромат на ванилия, докато аурата й засияваше. Мънички искрици затанцуваха по края на русата й коса, пропуквайки като целофан. — Трябва да стигнем до него!
— Никъде не можем да стигнем — каза мрачно Жана. Движението в тясната уличка бе спряло напълно.
Смразяващ студ обхвана Софи, това бе ужасяващият страх, че брат й ще умре.
— Тротоарът — каза решително Фламел. — Мини по него.
— Но пешеходците…
— Могат да се дръпнат. Използвай клаксона. — Завъртя се отново към момичето. — На няколко минути път оттам сме — каза той, докато Жана качи с раздрусване малката кола на тротоара и се понесе с рев по него, свирейки жално с клаксона.