Не бе изненадан, че екипът на Артемис държи толкова малко на живота си. Беше наблюдавал Артемис цял ден и се възхити от способността му да взима решения на живот и смърт без намек за страх или някакви други емоции. Торн не се съмняваше, че и останалите приличаха на него. Те се бореха за нещо, което за тях беше по-важно от живота на този свят.
Макар самият Торн да приемаше равнодушно вероятността да бъде убит, при него този избор беше тактически, а не духовен. Безразличието му бе по-скоро рожба на познанието, че страхът кара човек да се колебае. А колебанието обикновено убива. Затова отношението му беше следното: когато си в опасност, бъди решителен и действай бързо и смело. Ако сбъркаш, по-късно ще имаш време да се оплакваш. Разбира се, ако останеш жив. Но не се колебай, особено по средата на някой ход, независимо дали е правилен или не.
— Благодаря, скъпа — каза Торн на Малъри, която му се усмихна в отговор.
Той се учуди колко спокойни изглеждат децата. Това явно се дължеше на тяхната сигурност, че са най-важните тук и че са добре защитени.
Присъствието на Ребека също не биваше да бъде подценявано. Торн знаеше, че без нея всички телохранители на света не биха могли да успокоят децата. А сега те изглеждаха направо доволни. Ребека имаше способността без усилия да успокоява и да буди любов, което действаше на всички, включително и на Торн.
— Ще останем ли да живеем тук? — попита Антъни.
Торн вдигна рамене.
— Не знам, приятелче. Може би. Предполагам, че всичко ще зависи от това дали искаме. Имаме достатъчно пари и време. Можем да живеем, където пожелаем.
— И да имаме коне — вметна Малъри.
— Да, и коне. Ти какъв кон искаш?
— Арабски жребец.
Торн се засмя.
— Не съм сигурен. Те са малко диви. Може би ще е прекалено голям за теб.
— Мога да се справя.
Сега беше ред на Ребека да се засмее. Тя беше израснала сред коне и вече бе взела решение какви ще имат децата. Торн беше градско чедо и отдавна й беше прехвърлил отговорностите в тази област.
— Вижте — започна той, — майка ви е специалистът по конете. Сигурен съм, че ще избере кон, който е подходящ за вас. — После погледна към Антъни, предчувствайки въпроса: — Не, не може да имате арабски жребец. Те са прекалено големи, бързи и…
Откъм вратата се чу гласът на Артемис:
— Майкъл — повика го той тихо и махна на децата.
— Привет, приятели.
Антъни и Ребека помахаха в отговор. По някаква причина децата харесваха Артемис. Торн не се съмняваше, че с удоволствие биха го приели за бавачка и едва не се изсмя при тази мисъл.
Той целуна поред Антъни и Малъри и се наведе напред, за да ги погледне в очите.
Каза на всеки поотделно:
— Обичам те. — Защото усещаше, че няма да ги види, докато всичко не свърши. След това прегърна и тримата наведнъж, целуна Ребека и тя прояви достатъчно присъствие на духа, за да каже просто:
— Доскоро.
— Можеш да бъдеш сигурна — каза Торн с крива усмивка и се изправи.
Взе си пушката и последва Артемис към стълбището. Стрелна поглед към слънцето и видя, че то е само на педя разстояние от върха на хълма. Попита тихо:
— Колко остава?
— Един час. — Артемис извади МП–5 от палтото си. — Тази вечер трябва да проверим поне два пъти защитните линии.
Торн кимна:
— Да вървим.
На върха на гористия хълм недалеч от дома на Торн, Ианий скръсти ръце на гърдите си. Зад себе си чу заклинанията и несъзнателно се заслуша дали повтарят правилно фразите, на които ги беше научил толкова отдавна.
През деня се бе нахранил добре, въпреки че щяха да минат месеци преди да възвърне пълната си мощ. Но беше достатъчно силен за битката тази вечер. Увеличаваше силата си с жизнената енергия на хората, които убиваше. Нямаше нужда да чака прекалено дълго, преди да уреди присъствието си тук, чувстваше се все по-неудобно от свещениците наоколо.
Последното, което искаше, беше отново да преследват него и неговите последователи. Той лично се чувстваше в безопасност, но не беше сигурен дали учениците му можеха да се защитят.
Трима вече бяха ранени, въпреки че той бе призовал лечебните сили, с които духът го беше дарил, за да ги излекува. Въпреки това всеки удар, нанасян от Торн, беше като удар на брадва в дърво. Един удар можеше и да няма значение, но дузина без съмнение щяха да го повалят.