Торн помилва момчето си по гърба.
— Държиш ли се, шампионе?
— Да — Антъни разтърка очи. — Добре съм.
Торн не си направи труда да пита Малъри. Беше очевидно, че се държи. Съсредоточи вниманието си върху Ребека и реши, че може да говори без заобикалки. Нямаше защо да крият от децата. Най-добре беше да сложи картите на масата и да се надява да разберат.
— Опитаха се — обясни той простичко, — но отстъпиха. Вероятно ще се реорганизират. Ще пробват отново.
— Кога? — тихо попита Ребека.
— Скоро… преди разсъмване.
— Значи не е свършило — промърмори тя като че на себе си.
Торн се опита да я успокои.
— Скъпа, с тези добри хора можем да се справим, Ребека изтри крайчеца на едното си око с опакото на ръката.
— Знам… и ти… ти също си добър човек.
На Торн му се прииска да легне на леглото и да прегърне и тримата. Макар да знаеше, че нивото на адреналина в кръвта нямаше да му позволи да поспи, близостта и почивката щяха да са му от полза. Вече два и половина дена караше без сън. Трябваше да подремне при първа възможност.
За да остане на крака, използваше същата настройка на съзнанието, която беше развил по време на обучението в специалните части, когато ги караха да изминават шейсет километра с двайсет и пет килограмова раница за по-малко от осем часа. Тогава потънал в болката, преставаше да й обръща внимание. Не го интересуваха горещината, мехурите по краката, схващанията — не го беше грижа за живота и смъртта. Просто продължаваше да вдига единия крак и да го спуска обратно, правейки още една крачка напред. Вече дори нямаше значение колко бързо се движи… Продължавай да се движиш, не се отказвай. Лесна работа. Точно същия метод използваше днес — просто не спирай.
Малъри отпусна прегръдката си и Торн видя, че гледа към асасините. Гласът й беше стеснителен и уплашен:
— Какво ще направят сега?
Торн й се усмихна.
— Ще пазят теб, Антъни и мама. Същото, което правиха досега. — Той обхвана лицето й с длани. — Скъпа, никой няма да те нарани. Обещавам. В къщата има дузина мъже, решени да защитят теб, Антъни и мама. Няма да пуснем лошите да влязат тук.
— Малъри, ето — обади се Антъни. — Искам да вземеш това. — Той свали сребърното кръстче, което носеше от години. — То винаги ми напомня, че Христос е с мен.
Учудена и окуражена, Малъри внимателно пое верижката и я вдигна пред лицето си.
— Мое ли е? Подаряваш ли ми го?
— Да.
— Но… защо?
— Защото ще те накара да се почувстваш по-добре. Освен това си моя сестра.
Торн едва успя да чуе думите на Малъри:
— О, Антъни… Благодаря ти.
— Няма защо — отговори той и се усмихна.
Трогнат, Торн прегърна и тримата, като съзнаваше, че трябва да слезе долу, преди на Кейхил да му хрумне да поведе кавалерийска атака срещу гората.
— Скоро ще се върна — Той се взря поред в лицата им. — Няма да ви изоставя, скъпи мои. Обещавам, че всичко ще бъде наред.
Малъри стискаше кръста.
— Ще го убиеш ли?
Торн сдържа чувствата си.
Този звяр вече бе сторил най-лошото на неговите деца, като им стовари всичко това върху главите. Щяха да се оправят донякъде — с време, търпение и любов. Но никога нямаше да забравят ужаса на тази нощ.
Торн се замисли за магьосника.
Стисна зъби.
— Ще го убия. И още как — отговори той.
Торн не беше единственият, който искаше да убива.
Когато влезе във всекидневната, Кейхил беше опрял две допълнителни пушки помпи до прозорците. Сега шерифът само трябваше да притичва от единия до другия прозорец и да стреля. Нямаше нужда да носи пушката със себе си.
Торн беше виждал тази техника и преди. Тя се харесваше на възрастни хора и планинци, обградени в някоя хижа, но на него не му допадаше. Предпочиташе да държи оръжието в ръцете си. Предпочиташе да носи най-малко три оръжия и достатъчно муниции за всяко от тях.
Разположени спокойно до прозорците, хората на Артемис стояха на пост. Отец Тревър седеше на едно кресло до стената, а монсеньор Де Марко се качваше по стълбите, когато Торн стигна на партера. Монсеньорът изглеждаше изморен и блед. Торн постави длан на рамото му.
— Добре ли си? — попита той свещеника.
Де Марко кимна уморено и стисна перилата, сякаш имаше нужда от опора.
— Едно е да вярваш, че нещо е възможно… но е съвсем различно да го видиш.