— Не е ли възможно да е просто една стара къща с гроб в мазето?
— Този човек е мразил Мойсей. Но е бил част от по-голям план.
— Какъв план?
— Ужасен план — поклати глава пасторът. — Всемогъщият е запазил Илия и Енох, двамата пророци, които ще свидетелстват в Йерусалим и ще стоварят огъня върху враговете на Господ. Сатаната също е запазил своите войници, за да воюват срещу Божиите деца, когато дойде краят на света.
— Отче, мисля, че този тип е приключил веднъж завинаги със сраженията.
— Може би. Или…
Сега Торн се втренчи в пастора. Почувства се смешен.
— Забрави — каза той. — Ако роднините искат толкова много тялото му, да си го задържат.
Кевънау загледа Торн право в очите.
— Господин Торн, вярваш ли в дявола?
Торн въздъхна дълбоко.
— Виж, току-що пристигнах и не ми се ще да съм груб, но вече се уморих да слушам за дявола. Според мен злото у човека е напълно достатъчно. И не виждам защо стари кости и странни писания в някаква зазидана пещера трябва да означават, че дяволът е на прага. Защо просто не се занимаваме с това, което можем да видим?
— Това, което не можеш да видиш, е също толкова истинско, колкото видимото.
Торн се загледа в празната гробница и не можа да сдържи любопитството си.
— Кажи ми кога беше Изход? Преди три хиляди години?
Пасторът вдигна рамене.
— Около 1492 г. преди Христа. Няма как да се определи със сигурност. Но мога да ти проведа курс по археологическите доказателства. Стига да искаш.
— Не искам.
— Не ми е лесно да го кажа — започна Кевънау, — но има хора, които ще се ядосат, че си осквернил този гроб.
— Кои? — присви очи Торн.
— Не зная имената им — отговори отчето, — но ще се свържа с по-големи познавачи на тази материя от мен. Те ще знаят как да осигурим твоята безопасност.
— От какво? Този тип е мъртъв от стотици години! Колко побеснели роднини може да има в този район?
— Господин Торн, най-добре ще е да предположим, че все още има такива. Доколкото знам, тези неща се предават от поколение на поколение. И неговото семейство или хората, които все още са му верни, може да имат лоши намерения срещу теб и семейството ти. Вие сте обезпокоили гроба му, а те вероятно го смятат за свещено място.
Той ядно поклати глава.
— Господин Торн, не подценявай силата на техните чувства.
Лицето на бившето ченге беше мрачно.
— Добре — най-накрая каза той, — ще видим какво можеш да научиш. Трябва ли ти нещо от гроба?
— По белезниците има ли надписи?
— Да, приличат на иврит.
— Дай ми ги. Но не съм сигурен, че ще мога да ти ги върна, когато всичко това свърши. Много е вероятно да се наложи да бъдат унищожени.
Торн пристъпи към ъгъла, където лежаха стогодишните инструменти. Отне му известно време, но накрая намери двуостра брадва със синя пластмасова дръжка. Вероятно беше останала от последното семейство, което се бе самоунищожило под този покрив.
Той прекрачи смело през основата на разрушената стена и забеляза как фенерчето, което пасторът държеше, отразява неестествено отчетлив силует по мръсния под и здравите гранитни стени.
Сянката легна под ъгъл към тялото му, той зае устойчива поза и със своята тежест увеличи силата на удара. Улучи точното място. Безпогрешно.
Да, все още можеше.
Среброто, макар и красиво, подобно на златото, имаше малко практически приложения и почти никаква якост. Една от сребърните брънки се скъса и веригата издрънча на прашния под. Торн повтори процедурата и с другата верига, но не улучи и острието откърти парче гранит. Без да се замисля, той намести брадвата в ръцете си и отново замахна. Този път ударът беше точен и веригата падна. Торн се огледа из помещението, за да реши второто затруднение.
Не искаше пасторът да мине покрай Ребека със сребърни вериги и белезници в ръцете. Беше му отнело цяла нощ да измисли достатъчно лъжи, за да прикрие всичко. Твърдо беше решил да не й казва истината. Ребека не обичаше бдения, погребения и най-общо казано, мъртъвци. Бездруго беше изложена на голям стрес. Щеше да й каже какво се беше случило в действителност едва когато нещата се успокоят.
Той се огледа и сред купчина стари мебели забеляза почти нова плетена кошница. Тя без съмнение също бе принадлежала на последното семейство, обитавало тази обречена къща. Той се изуми от себе си, че не е проучил по-внимателно това място, преди да налее парите си в него. Сега беше прекалено късно. Можеше да обяви къщата за продажба, но шансовете му бяха колкото да продаде лед на ескимос.