Наведе се и повлече веригите с белезниците към кошницата. Щеше да му е по-лесно да я отнесе при веригите, но не искаше да остава в гробницата по-дълго, отколкото беше нужно.
Сложи веригите в кошницата, хвърли отгоре парче изгнило одеяло и скри среброто. После се изправи и се обърна към пастора:
— Чуй ме, отче. Не споменавай това пред жена ми. Разбрано?
— Напълно.
Тонът на Торн беше суров.
— Но ако надписите съдържат нещо тревожно, а това е почти сигурно, искам да се свържеш с мен още утре сутринта. С никого другиго. Не с ченгетата, нито с Кейхил, нито с жена ми. Само с мен.
Пасторът сякаш не го слушаше. Той напрегнато изучаваше надписите. Но Торн знаеше, че е чул всяка дума.
— А сега трябва да се качваме. Ако останем още малко, Ребека ще любопитства.
— Добре — кимна Кевъноу, — да тръгваме.
Торн посочи с ръка стената.
— Искаш ли да си препишеш това?
— Не, разбрах какво означава.
Торн го погледна изпитателно.
— И какво означава?
— Че още не си е отмъстил.
Денят мина спокойно и хамалите разтовариха последния камион. Получиха хубав бакшиш от Торн и изчезнаха в спускащия се сумрак.
Изтощено, семейството се задоволи със сандвичи и чипс. Торн се унесе преди още да се изтегне на леглото, тъй като не беше спал почти тридесет и шест часа. Децата се настаниха в своите стаи и къщата уютно утихна.
В полунощ Торн се събуди от внезапна студена вълна. Не помръдна — годините в армията и по улиците го бяха научили да изчаква, когато усети опасност. Това беше просто правило, но от време на време на човек му беше трудно да си го спомни. Никога не бързай, когато усетиш опасност.
Понякога Ребека се чувстваше засегната от реакциите на Торн, но десетилетията непрекъснати тренировки ги бяха закодирали прекалено дълбоко, за да реагира като обикновен човек.
Например докато някой друг би отговорил с насилие и емоции, Торн щеше да следи отблизо възможната опасност със сънливия поглед на лъв. Лишените му от емоция реакции бяха резултат от това, че рядко се чувстваше застрашен.
Но ако някой извадеше оръжие срещу него, просто щеше да го убие на мига. Не му харесваше да използва насилие. Мразеше го, но бе много добър в прилагането му. Знаеше, че това му се удава само защото иска всичко да свършва колкото може по-бързо.
Не размишляваше често за насилието и не прекаляваше с тренировките като мнозина от колегите си. И със сигурност не държеше пистолета си на нощното шкафче, както правеха много полицаи, в случай че бъдат нападнати през нощта.
Той с готовност признаваше, че вероятността да го нападнат у дома е меко казано малка, а тази да се объркаш и да стреляш, убивайки член на семейството си, е много по-голяма. Често беше виждал подобни неща да се случват дори на полицаи ветерани.
Държеше беретата си на кука във вградения гардероб на около седем фута от леглото. В случай на нужда можеше да бръкне вътре, за три секунди.
Торн лежеше в мрака и мислеше. Това, което го беше събудило, вероятно бе още един феномен на старата къща. А и той не спеше добре на нови места. Но студът не само се задържа, а дори се усили. Торн присви очи в мрака и погледна към Ребека. Тя беше изтощена и спеше дълбоко.
Коридорът бе осветен и всяка врата беше обрамчена със сянка. Ако Антъни или Малъри се събудеха през нощта, всичко, което трябваше да направят, бе да се довлекат със завивките през коридора и да се настанят в леглото при Торн и Ребека.
Той нямаше нищо против тези среднощни нахлувания, но Ребека често мърмореше, че децата са вече големи за кошмари и че не трябва да бъде прекалено отстъпчив с тях.
— На колко години беше, когато се научи да не ходиш на гърне? — попита я веднъж Торн.
— Какво значение има? — попита тя. — Нямам представа.
— Точно така — отвърна той. — Какво значение има? И аз нямам представа. Така че, ако ги е страх да спят сами, голяма работа. А кога Антъни се научи да кара без помощните колела? Също няма значение, нали? Най-накрая се научи. Те ще си спомнят нашата любов, а не кога са започнали да карат без помощни колела. Повярвай ми.
Ребека се намръщи.
— Казваш това само защото всичко ти се удава лесно.
— Ти не ме улесни. Трябваше здраво да се потрудя за теб.