Някои я наричаха революционен дял на психологията и социологията, който изследва човешките страхове от неизвестното, смъртта и Бога. Цял живот професорът се беше занимавал с изследването на феномена самота и скритите мотиви на политическите и религиозните институции. И макар да не ги осмиваше и осъждаше, той сваляше фалшивото лустро на благоприличието, което тези организации изграждат, за да оправдаят по-дълбоки и скрити, понякога дори неосъзнати мотиви.
Работата му представляваше опит за обединение. Разкриването на скритите мотиви на човека трябваше да води до солидарност, а не до разделение. Но за успехите си професорът беше платил висока цена. Непрекъснато го нападаха политически и религиозни групи, които яростно защитаваха предразсъдъците си. През последните години Адлър се занимаваше повече с окултното, отколкото с наука, макар Кейхил да смяташе, че професорът отдавна бе превърнал окултното в наука.
Шерифът беше почти сигурен, че може да се довери на възрастния мъж. Той имаше врагове навсякъде и не беше свързан специално с някой университет или научен институт. Освен това беше специалист по древните хора и праисторията, а интуицията на Кейхил му подсказваше, че си имат работа с нещо дори още по-старо. Така че професорът може би щеше да прояви личен интерес и да вземе работата присърце.
Докато го проучваше, Кейхил се отказа да чете списъка със степените му: докторат по това, докторат по онова, член на най-различни научни дружества по теология, антропология, психология и така нататък, и така нататък. Странното беше, че Адлър нямаше постоянна катедра, въпреки че беше почетен професор в Йейл, Харвард, Кеймбридж и още няколко университета. Макар и пенсиониран, заради големите му способности като автор и редактор той си оставаше почетен председател на редколегиите на десетина научни списания. Кейхил стигна до извода, че никой не го държи на постоянно място, защото не можеха да си го позволят. Което беше още една причина да се спре на него.
Тъй като не принадлежеше към някой университет и не трябваше да разработва учебен курс, професорът нямаше и „екип“, който да документира изследванията и трудовете му. Това беше подробност, която много зарадва Кейхил. Последния път, когато в Салем бяха идвали изследователи, те сякаш бяха излезли от филма „Ловци на духове“.
Това се оказа едно злощастно приключение и Кейхил отпрати целия екип. Направи го, след като те започнаха да рушат стените на един стар санаториум от последните дни на Гражданската война.
Санаториумът беше известно място за срещи с духове и за него винаги се бяха носили ужасни истории. Самият Кейхил беше израснал край него, но никога не бе виждал нещо необикновено. Затова реши, че някои хора, за разлика от него, просто си падат по истории за привидения.
Но четиринадесетте човека, убити в къщата на Торн, не бяха измислица и Кейхил усещаше, че е дошло време да открие някои твърде закъснели отговори. По-рано през деня бе изброил аргументите си: Торн беше корав мъж, на когото не му се привиждаха лесно призраци. Той знаеше как да запази спокойствие, как да защити семейството си, ако нещата с някой сатанински култ излязат извън релси. И очевидно нямаше намерение да напусне. Жена му изглеждаше достатъчно силна, а нейната религиозност можеше да й даде допълнителна устойчивост срещу призраците. Включвайки професора, Кейхил можеше само да спечели. А и тайно се надяваше, че той може да открие по-задоволително обяснение на убийствата от досегашното.
Разбира се, Торн беше най-важният фактор. Той беше детектив от световна класа и разполагаше със съвършеното местопрестъпление — собствения му дом. С малко късмет можеше сам да разкрие всичко. Ако професорът можеше да му помогне — още по-добре, размишляваше Кейхил. Нямаше нищо лошо в това да си наредиш добре картите. А ако накрая Кейхил останеше само с това, с което разполагаше и сега, поне щеше да знае, че е направил всичко възможно. Може би някои тайни трябваше да си останат неразгадани.
Професор Адлър се усмихна.
— Чувал съм за подобни неща в някои части на Африка и Източна Европа. Там те не са така необичайни, както може би си мислите. Всъщност балтийските страни и планинската част на Либия преливат от приказки за зомбита и ходещи мъртъвци.
— А вие какво мислите? — попита Кейхил. — За ходещите мъртъвци.
— О, има всякакви теории — отговори Адлър, без да се притесни от въпроса. — Някои смятат, че става въпрос за електрическо изместване.