Ако Кейхил беше шериф на Бонвил, Невада, вероятно нямаше да знае какво е „електромагнитно изместване“. Но като началник на правоохранителните сили в Салем, Масачузетс, той можеше да изнесе лекция на тема Теорията на относителността толкова добре, колкото и шофьорът на Айнщайн, който бил принуден да я слуша поне хиляда пъти. Кейхил не знаеше какво всъщност означава електромагнитно изместване, но терминът не му беше непознат. Той вдигна широката си длан, загрубяла и твърда като дъска.
— Професоре, хайде да си поприказваме малко.
Без много церемонии Адлър хвърли кашмиреното си палто на един стол, докато Кейхил гледаше през прозореца. Откакто Торн беше открил скелета, температурата бе паднала с тридесет градуса в пълен разрез с прогнозата за времето. Освен това навън беше невероятно тъмно. Ако времето се задържеше такова и дъждовният фронт стигнеше дотук, управлението щеше да има много по-големи проблеми от прекъснати електрически кабели. А последното, което му трябваше по време на сериозно разследване, бяха проблеми с пътищата.
— Професоре, извинете ме за минутка — каза той и натисна един бутон на телефона си. — Шърли?
Интеркомът замига.
— Да, шерифе?
— Звънни в метеорологичната служба и поискай последните данни. Ако ще вали сняг, звънни на Пити в гаража и му кажи да извади веригите за колите. Искам да звъннеш и на Том Хъмфри в Муус Лодж и да му кажеш, че може би ще имаме нужда от всъдеходи, за да карат лекарите и сестрите на работа и до вкъщи. Той знае за какво става дума. Има списък с доброволци.
— Разбрано.
Кейхил водеше един спокоен кораб и искаше да си остане така. Хората му се обличаха елегантно и спретнато — така се засилваха моралът и самоуважението. Той бе научил този психологически трик, докато беше в армията — ако се чувстваш добре, се биеш по-добре. За него това беше достатъчно основателна причина. Съобразяваше се обаче и с областната комисия, непрестанно загрижена за „доброто име“ на Есекс Каунти, с която трябваше да поддържа добри отношения, ако искаше да го финансира.
Щом приключи, Кейхил се облегна назад в стола си и огледа професора по-внимателно.
Адлър седеше удобно и спокойно с кръстосани крака и триеше в коляното си кафява мека шапка в стила на 40-те години. Той се усмихна любезно.
— Е, с какво мога да ви помогна?
— Ами — започна Кейхил и спря. — Наистина не знам откъде да започна.
— Просто опитайте.
Шерифът кимна.
— Добре. Имам един изчезнал скелет, обитавана от духове къща, дузина мъртъвци и други, които скоро също може да умрат. Тук суеверията са във война с религията. Не съм сигурен, че хората ще действат разумно. Може… да се развълнуват и да убият някого, просто защото не вярва в същото като тях.
— Това се случва много по-често, отколкото си мислите, шерифе. Проучвам го през целия си живот.
— Знам. И аз смятам, че се случва често, професоре. Но не искам да се случва тук. — Кейхил присви очи. — Казахте, че сте чували за ходещи скелети. От някой нормален човек ли?
Адлър си пое дълбоко дъх и бавно издиша. Остана втренчен в пода пред себе си. После погледна Кейхил право в очите.
— О, съвсем нормален — заяви той. — А и съвсем умрял.
9.
Бен Джонсън не вярваше, че над този стар път виси проклятие само защото от нямане какво друго да правят хората от градчето са решили да си измислят една хубава, старомодна история на ужасите.
„Завоят на мъртвеца“ не беше кой знае колко находчиво и страховито название и Бен действително се срамуваше, че това е най-доброто, което хората тук могат да измислят. Но най-смешното беше, че по тъпия стар път дори нямаше завой като хората, а само лека извивка надолу към Андоувър по нещо, което дори не беше достатъчно високо, за да мине за хълм.
Истинската причина да свързват този завой със смъртта беше, че той минаваше близо до старата господарска къща, където бяха убити всички онези хора. Последният, който беше достатъчно тъп да я купи, полудя в навечерието на Вси светии и изби всичките си деца. Намериха бабата мъртва в килера, а майката да виси на полилея. Местната легенда твърдеше, че бабата била бяла като платно, с изражение на безпределен ужас.
Разбира се, съдебният лекар постави диагноза сърдечен удар и това, помисли си иронично Бен, пасваше на обстоятелствата. Той също би получил инфаркт, ако някой луд го погне из къщи с готварски нож. Но само в случай, че не успее да стигне до шкафа с пушките. Тогава щеше да му даде да разбере.