Чу се да стене и вдигна очи.
Не… това не беше лице.
Нащърбени челюсти, неестествено остри и удължени, се хилеха под кръвясалите очи. То наближаваше с протегната ръка, а от нея върху черния асфалт на пътя капеше плът. Крачките му бяха спънати, но целеустремени, а за посоката им не можеше да има съмнение, тъй като то приближаваше към него.
Бен изпусна ключа и вдигна ръце пред лицето си, когато то го сграбчи за ръката и тръгна неумолимо към гората, дърпайки го за китката. Беше с трийсетина сантиметра по-високо от Бен и се извисяваше над главата му.
Пръстите му бяха студени и силни като челюстите на стоманено менгеме, макар да бяха само кървава плът. Странно, в яркостта на този невероятен миг Бен осъзна, че онези приказки не са верни. Човек не вижда живота си да преминава като филм пред очите му. Единственото, което усещаше в този момент, бяха облаци, мрак, огънати клони и огромен натиск върху ръката.
Паниката изригна в него като вулкан, той се опита да запази равновесие, но нещото не искаше да го пусне. Тогава Бен се хвърли срещу него, надавайки диви викове. Беше смятал себе си за прекалено горд, че да вика от истински ужас. До този момент.
То само се изсмя. После стигнаха до края на гората и мастилената чернота ги обгърна като планина от мръсотия.
Бен почувства как нещо го удря по рамото и се хвана за него, но не можа да го задържи, защото изгуби равновесие. Безмилостното движение напред продължаваше. Чу други тихи звуци в гората, докато нещото крачеше бавно през клоните, които се протягаха към него като сенки на скелети.
Нещо пак удари Бен, този път в гърдите. Той успя да го хване и го вдигна до очите си… Разбра…
Мъртва птица.
То убиваше всичко, край което минаваше.
След като изслуша цял рецитал за племената в Северна Африка, за Египет и забележителните им митове за ходещи скелети, Кейхил седна върху бюрото. Това беше поза, която обикновено използваше при разпити, но атмосферата сега беше по-приятелска.
Той не искаше да плаши професора, всъщност едва ли би могъл, но все пак малък риск съществуваше. Не, не, просто трябваше да заеме познатата поза, за да възприеме по-лесно непознатото.
Беше предложил кафе на професора, като побърза да се извини за качеството му, но възрастният мъж похвали Кейхил, че то е по-добро от онова, което сервират в преподавателския стол в Харвард.
Кейхил не се изненада особено.
Нямаше намерение да започва разговора с „чувал ли си някога за ходещ скелет?“, но го направи и не съжаляваше. — Всъщност това се оказа добро начало.
Старецът сякаш беше видял всичко с очите си, но това не бе изненадващо. Докато слушаше, Кейхил си помисли, че професорът много му прилича на свещеник.
Беше се посветил на духовни изследвания и на различни дисциплини от областта на литературата и науката. Теориите му вървяха в коловоза на науката, но той имаше собствени разбирания, основани на вярата, които науката нито можеше да докаже, нито да опровергае. Маниерите му много напомняха тези на монсеньор Де Марко — спокоен, без да бърза, търпелив, никога изненадан или шокиран, винаги готов да предложи дружелюбен съвет или просто приятелство.
След смъртта на жена си Кейхил беше намерил опора в монсеньора. Противно на очакванията му свещеникът никога не направи опит да го утешава с изтъркани фрази или мъдри съвети как да се справи със загубата. Не му четеше пасажи от Библията не му предложи да се причести или да се помолят заедно.
Не, той просто го покани на ежедневните си разходки около голямото езеро. Вървяха и обсъждаха градския съвет, спорта, хобитата си, изкуството и проблемите с църковния бус. Накрая Кейхил почти несъзнателно започна да говори за жена си, а монсеньорът мълчеше и слушаше.
След няколко месеца Кейхил забеляза, че вече е способен да говори за загубата си, както и да си спомня с удоволствие добрите времена. А монсеньорът небрежно споделяше собствените си мисли за смъртта, за болката и за вечната любов.
Едва в края на разходките им в летните горещини Кейхил осъзна, че свещеникът никога не му беше задавал въпроси. Просто му беше предложил компания и търпение.
Професор Адлър се прокашля.
— Както виждаш, шерифе, идеята за крачещия скелет не е уникална.
— Да кажем, че е уникална само за моята юрисдикция — направи опит да се пошегува Кейхил.
Професорът се засмя развеселен и се облегна назад.