Кейхил се загледа във възрастния човек и се зачуди дали Торн ще ги пусне да влязат отново без заповед за обиск. После се сети, че още сега можеше да покаже нещо на професора. Той отиде до бюрото, отвори чекмеджето и извади парчето сребро. Протегна ръка и професорът се надигна да го вземе.
Приближи се до лампата, за да може да го проучи на светло.
— Не — прошепна той, — не може да бъде…
— Какво? — намеси се Кейхил. — Какво?
Професорът стоеше втренчен в парчето сребро и не отговори. Устните му се движеха тихичко, вероятно говореше нещо, и любопитството на шерифа се превърна в страх. Въпреки репутацията му, че винаги успява да се контролира, той почувства лек трепет в гласа си:
— Професоре, за какво става дума?
— Казваш, че това е било открито при скелета?
— Точно така.
— Невероятно. Не… не е възможно.
Очите на Кейхил се разшириха.
— Не каза ли, че всичко е възможно?
Адлър се обърна към него. Изглеждаше подмладен.
— Трябва да ме заведеш там.
— Защо е това бързане?
— Предполагам, че някой детектив като теб, шерифе, би го нарекъл предчувствие.
Кейхил хвърли поглед на часовника си: 9:15. Не беше прекалено късно да намине приятелски, за да се увери, че семейството е в безопасност. Това беше оправданието, което щеше да използва. Той се протегна за шапката и куртката си, а професорът го последва.
— Шърли! — провикна се Кейхил.
— Кажи, шефе — обади се тя, без да нарушава ритъма, с който пилеше ноктите си.
— Запази стая за професора в „Холидей Ин“ в Андоувър. Пиши я на наша сметка.
— Вече е направено.
— Ако имаш нужда от мен, можеш да ме търсиш по радиото до полунощ. След това ще съм у дома. Ще трябва да звъниш, докато вдигна, или да изпратиш някого да ме събуди.
— Знам процедурата.
Кейхил погледна към професора, той отвори вратата и навън ги връхлетя изненадващо студеният вятър.
— Температурата падна с тридесет градуса, откакто Торн изкопа онова нещо!
Професор Адлър не отговори, защото вдигаше яката на кашмиреното си палто и се бореше с ръкавиците си.
— Не смяташ ли, че това е малко необичайно? — Кейхил крещеше заради вятъра и това го ядоса, защото би могло да се сметне за паника.
Професорът не отговори веднага. Двамата бързо затръшнаха вратите на автомобила и оставиха отвън омразния студ. Адлър огледа предната седалка, сякаш никога досега не се бе качвал на патрулка. Но на Кейхил не му беше до връзки с обществеността.
— Е? Не мислиш ли, че това е малко странно? Торн изкопава този скелет и температурата пада с тридесет градуса?
Адлър си сложи колана и поклати глава.
— Прекалено рано е за някаква теория — отговори отсечено той. — Хайде да огледаме наличните доказателства.
Кейхил включи на скорост и след секунди излезе от паркинга под луната, която изглеждаше като изпит череп.
Торн чуваше натрапчивия звук от капещ кран от пет минути. Да, шумът беше същият, но той някак усещаше, че не идва от чешмата. Погледна към спокойния асасин.
— Така ли започва?
Артемис му се усмихна.
— Понякога.
— Колко може да продължи?
Той вдигна рамене.
— Различно… дни, седмици. То те изучава, за да види дали си разтревожен или уплашен. — Отново се усмихна. — Всичко е психология. Опит да изтощи твоя кураж, вяра, самоувереност и самоконтрол. Атаката е психологическа.
— Психологическа — повтори глухо Торн и поклати глава.
— Иска да се разтревожиш — каза Артемис и се облегна назад. — Иска да се ядосаш и накрая да се объркаш. Тогава ще започнеш да се молиш, но Сатаната още не е унищожен. Запазил е сили, за да се бори с Всемогъщия. Ти продължаваш да се молиш, но звукът не спира и започваш да се съмняваш във вярата си или в самия Бог. И когато се убеди, че съмнението ти е победило, то ще състави тактиката си.
— Как го спирате?
— Само Всемогъщият може да го спре.
Торн дълго и задълбочено обмисли това.
— Не зная какво да мисля, човече. Вярата ми не е като тази на жена ми, нито като твоята.
Асасинът бръкна под палтото си, за да оправи закачения под мишницата му кобур, и Торн хвърли едно око, за да види какво носи там. Леко се изненада, когато видя един деветмилиметров „Глок“ с уголемен пълнител за петдесет патрона, заглушител и торбичка с четири разширени пълнителя. Кобурът и торбичката общо побираха двеста патрона плюс заглушителя и Торн бе готов да се обзаложи, че пистолетът е модифициран в автоматичен — страховито оръжие.