— Провери децата — каза той на Артемис.
За част от секундата Артемис прибра единия „Глок“ и в ръката му се появи мобилен телефон. Натисна един бутон и секунда по-късно попита:
— Положението?
Послуша петнадесетина секунди и нареди:
— Добре, продължавайте да охранявате госпожа Торн и децата. — Пауза. — Разбирам. Тогава трябва да се справим с дванадесет. Остави шестима в дома на монсеньора. Прати останалите с отец Тревър. — Пауза. — Да, могат да дойдат. Ще ги чакаме.
В мига, когато затвори, Торн извика силно:
— О, не…
Артемис се обърна.
Иззад дърветата се бе появила фигура в алена роба и стоеше на края на гората. Той беше висок над два метра и имаше масивното телосложение на защитник ръгбист. Раменете му бяха широки, а край лицето с орлов нос се спускаше дълга, съвсем бяла коса.
Той излезе напред с усмивка и започна да приближава с големи, отмерени крачки, олицетворение на властна воля и изобилни сили. Лицето му говореше за многостранни познания, съчетани с крайна самоувереност. Торн дори съзря весела искрица в очите, които отдалеч му се сториха леденосини. Не се задълбочи върху осенилата го мисъл, че вчера то изобщо нямаше очи.
Артемис бързо прибра мобилния телефон и сграбчи втория „Глок“, когато Торн обърна глава и отново възкликна:
— О! Гледай!
Две фигури в сиви роби, стиснали дълги ножове със странна извита форма, стояха сред дърветата. Торн различи някакви гравюри по остриетата.
След като вече знаеше какво има отдясно, асасинът беше подготвен, когато погледна наляво:
— Аха. Още двама вляво. Вероятно и другата двойка се крие наблизо.
— Ако професорът е прав, значи се крие само един. Те трябва да са само шест, нали така?
— Да.
Торн вдигна пушката помпа, без да се прицелва, и я стисна по-здраво, докато и двамата наблюдаваха командващия този легион. Ако свещениците, монсеньорът и професорът бяха прави, скелетът в мазето се беше превърнал в онзи с алената роба.
Усмихнат, той продължаваше да крачи напред.
Торн отстъпи към вратата, а Артемис вървеше до него. С бърз поглед Торн се увери, че и другите напредват.
— Е — измърмори Артемис, — вече вярваш ли, че е жив?
Торн погледна леденосините очи на магьосника.
— Щом живее… значи може и да умре.
12.
Торн провери дали резето е спуснато и се извъртя към Артемис, който точно излизаше от кухнята, след като се бе уверил, че прозорците са обезопасени.
— Как атакуват тия?
Асасинът прибра глока в кобура и измъкна изпод палтото автомат МП–5. Тежката артилерия. От удобната си позиция видяха през двойната врата магьосника почти до задния двор.
— Вече прекоси полето — прошепна Торн. Той се обърна и огледа стените. — И останалите сигурно са отвън.
— Предполагам, че всяка атака ще бъде различна — провикна се асасинът в отговор.
— Могат ли да минават през стени?
— Не знам!
— Могат ли да стават невидими?
— Не знам!
— Не знаеш?!
Очите на Артемис се стрелкаха от врата на врата.
— Не знам какво могат да правят! Тези типове са били мъртви три хиляди години! Как мога да знам на какво са способни?
На втория етаж се строши прозорец и Торн насочи помпата срещу площадката още преди шумът от падащите стъкла да замре. С Артемис отстъпиха гръб до гръб в средата на всекидневната. Торн съсредоточи вниманието си върху предната врата и площадката на първия етаж. Артемис насочи автомата към верандата.
— Как убихте другия? — попита Торн, като му се прииска миналата вечер да беше настоял за повече информация.
— Нали ти казах!
— Каза ми единствено, че сте го убили.
— Стрелях по него, докато не рухна, после му отрязах главата и я изгорих!
Образ, подобен на сива вихрушка, профуча през площадката на първия етаж, Торн се прицели и стреля от хълбок. Но още преди да дръпне спусъка, знаеше, че ще пропусне. Закъсня, онова се движеше прекалено бързо.
То вече беше извън полезрението му, когато се готвеше да стреля втори път, затова в последната частица от секундата се извърна и улучи стената. Все пак се надяваше рикошетът да го е уцелил. Стъклената врата беше издухана през парапета.
— Какво използват? — провикна се Торн.
— Какво?
— Оръжия! Как убиват? С ножове или с нещо друго?