Тонът на Де Марко беше недоверчив:
— Господин Торн, настина ли вярваш, че църквата често се сблъсква с „това“? — Изглежда намираше въпроса за зловещ и забавен едновременно. — Служа на църквата от четиридесет и седем години. Познавам само една жертва на стигма, която в крайна сметка се оказа психосоматична реакция на сексуално малтретиране. Виждал съм свещеници да изчезват в лабиринтите на собствените си мозъци, убедени, че са Господ. Виждал съм много зло, но родено само от човешки мозък. На него зло не му липсва… Но досега не съм участвал в екзорцизъм.
Торн погледна кървавия под.
— Никога?
— Никога не съм срещал такова нещо. И не съм бил свидетел на истинско обсебване. Нито съм виждал истински магьосници.
Торн се загледа във вратата към мазето.
— А той?
— Чувал съм разкази за екзорцизъм, продължил с дни и седмици. Чувал съм и за екзорцизъм само от няколко часа. Чувал съм и за тежките изпитания на екзорцизъм, който продължил месеци. Но това нещо тук не е обсебване. Тук става дума за магия. Между тях има разлика. Отец Тревър е експерт по тези неща. — Той помълча малко. — Няма друг като него.
— Затова ли слезе сам в мазето?
— Не, господин Торн. Слезе сам, за да им покаже, че не го е страх. Той знае, че те се хранят с нашите страхове. И им позволи да го нападнат, ако имат достатъчно смелост. — Той тихичко изсумтя. — Техните тактики няма да имат въздействие върху отец Тревър. Неговият ум е недосегаем за лъжите им и това ги подлудява. Мразят го толкова много, че знаят името му.
Торн се загледа в спускащото се в мрака стълбище. Не се виждаше нищо.
— Познават го по име? Трябва много да го мразят наистина.
— Сатаната може да ти разкаже за отец Тревър лично — отговори Де Марко. — Смятам това за голяма похвала.
— Похвала? — попита Торн с втренчен поглед. — Защо?
— Щом най-демоничната сила на ада те ненавижда толкова много, че те познава по име и превръща твоето унищожение в лично дело, можеш да си сигурен, че Бог е доволен от теб.
Торн се обърна, Артемис влизаше в кухнята. Асасинът масажираше ръката, която вече беше почистена от кръвта. Отново носеше маскировката си, но Торн не беше забравил какво криеше под черното си защитно палто. Артемис му кимна отсечено. Торн отговори със същото.
После от тъмнината на мазето се появи призрачна фигура. Тя се носеше нагоре без звук, с търпеливи, равни стъпки и… отец Тревър се озова сред тях с жезъл в ръка. Той изобщо не изглеждаше притеснен от слизането си в гробницата. Вдигна очи от стъпалата и погледна Торн.
— Хайде да седнем и да си поговорим — каза той с топъл, успокоителен глас. — Синко, ще бъдеш ли така добър да ми дадеш чаша чай?
Торн замига.
— Чай?
— Разбира се — засмя се отец Тревър. — Не сме в непосредствена опасност и можем да пийнем малко чай заедно и да си припомним чудото на нашата Сила.
Торн напълни механично чайника с вода и го сложи на плочата. Намери чашите и чинийките и след минутка се върна в хола, където видя отец Тревър да седи в голямото шефско кресло с опора за краката. Останалите свещеници и самият монсеньор го бяха наобиколили, сякаш беше архиепископът на Рим.
Чак когато седна удобно на масата за кафе, Торн осъзна, че докато приготвяше чая, изобщо не беше мислил за магьосника.
— Жена ми обича този билков чай — промърмори той, леко объркан от безукорното държане на свещениците. — Това беше единственото, което можах да намеря.
Отец Тревър му се усмихна окуражаващо.
— Ще свърши работа.
Каза нещо на италиански, подаде жезъла на един от помощник-свещениците и се наведе леко напред.
— Сигурен ли си, че не си ранен?
Торн го гледа известно време.
— Отче, прости ми, че ще кажа това. Изглеждаш невероятно спокоен в тази къща, макар тя да е на парчета от стрелбата срещу някакви луди.
Тревър кимна.
— Господин Торн, бил съм свидетел и участник в много по-тежки ситуации. А тези, които нападнаха теб и брат Артемис, не са луди. Те наистина са магьосници, обсебили най-злонамерените сили на ада. — Той се усмихна. — Трябва да бъдем точни.
Торн не знаеше какво да отговори, но накрая каза:
— Значи… ти си специалист в тези неща?
Отецът се засмя.
— Е, бих казал, че имам известен опит с такива бегълци.
— Бегълци?
— Да, сине мой, те са такива — Отецът не бързаше и спокойно отпи от чая. После продължи: