„Стига толкова… работа те чака…“
Торн поклати с недоумение глава и се зае да направи преглед на събитията от деня. Едно от нещата, които дълбоко го впечатлиха, беше начинът, по който Артемис се би заедно с него по-рано сутринта — доказа, че изобщо не изпитва страх.
С тази мисъл в главата Торн прецени съотношението между броя на асасините и на техните помощници — свещеници, екзорцисти и монахини. Хората на Артемис бяха почти два пъти повече от всички останали, взети заедно.
Това неравенство подсказа на Торн, че според главните свещеници финалът на битката щеше да бъде повече физически, отколкото духовен. Във всеки случай не докарваш със самолет асасини от четирите посоки на света, освен ако не очакваш война. Те имат и други задължения. Не се търкалят по диваните, очаквайки някой да ги потърси. Торн внимателно остави чашата с кафе и погледна към Ребека.
Седнала на масата срещу него, тя се усмихваше неопределено, но той познаваше този поглед. Съпругата му искаше и заслужаваше да получи отговор на въпросите си.
Досега се бе показала търпелива и готова да помогне, но беше дошло време да си поговорят. Тя не каза нищо, само се облегна назад и се вгледа в него.
— Добре де — започна Торн и прочисти гърлото си. — Работата е такава…
— Нека ти спестя мъките — прекъсна го тя и Торн я погледна безизразно.
— Продължавай — подкани я той.
Тя си пое дълбоко дъх.
— Хубаво. Ти случайно намери нещо в мазето. Началото е лесно.
Торн продължаваше да я гледа.
— Да, но то се оказа нещо повече.
— Знам — усмихна се тя вяло. — Майкъл, вината не е твоя. Не си знаел какво има долу. Никой не е знаел. Ако знаеше… Ако аз знаех… — Тя вдигна рамене и стрелна поглед към Малъри, която спеше в прегръдките на една от монахините. — Ех, жалби за ланския сняг. Мисля, че засега сме много добре защитени. Единственото, което искам да знам, е къде ще идем, когато излезем оттук?
На Торн му трябваше доста време, докато успее да измисли отговор. Неочаквано се запита какво ли са й казали отец Тревър и Де Марко.
Първо се раздразни от тази натрапчива мисъл, но после изпита благодарност, защото тя му напомни, че може би в момента нямаше да е добре да смекчава неприятната истина. Проблемът обаче беше, че вече не знаеше кое е истина.
Той с готовност признаваше вярата и отдадеността на тези хора. Диващината на маниака, който ги нападна тази сутрин, го убеди, че от къщата му действително е излязло някакво зло. Но му беше много трудно да приеме това с разума си. То бе твърде далеч от целия му досегашен опит. Твърде далеч от всичко, в което някога беше… вярвал.
Торн се опита да я запознае с това, което се бе случило досега. Ребека схвана положението много по-бързо, отколкото беше очаквал, и затова се почувства гузен, че го е крил толкова дълго от нея.
— Тази сутрин в къщата стана произшествие — престраши се той, изненадан, че казаното прозвуча толкова слабо. Подготви се психически, преди да заговори отново.
— Скъпа… това надминава всичко, което съм виждал. Единственото, което мога да ти кажа със сигурност, е, че ще се погрижа за него.
Той посочи с ръка към прозореца.
— Тези хора са професионалисти. И са тук…
— Знам защо са тук — каза Ребека и леко се усмихна. — Прав си, аз и децата сме в безопасност с тях. — Тя направи пауза. — Майкъл, не се тревожа за нас, а за теб. И за онова, което се готвиш да направиш.
Торн отхвърли възможните отговори, които можеше да й предложи, защото нито един не му се стори подходящ. Тогава Ребека наруши мълчанието:
— Знам, че ще го подгониш и знам, че не мога да те разубедя. Затова няма и да опитвам. Единственото, което мога да направя, е да те помоля да внимаваш.
Торн въздъхна тежко и добави:
— Ето какво успях да разбера: очевидно има… свръхестествени неща… в които никога не съм вярвал… но това няма значение. — Той направи пауза. — Искам да кажа, няма значение дали вярвам или не, тях ги има… Вярвам обаче в хората около нас и в това, че те искрено искат да помогнат.
Той почака Ребека да каже нещо, но на нея сякаш й беше достатъчно да слуша търпеливо. После тя се протегна и нежно стисна ръката му. Той продължи, решен да не омаловажава нищо: