— Може би… — Той се заоглежда из мазето. — Със сигурност инструментът на неговата сила не е погребан заедно с него. Ами ако беше счупил веригите?
Кейхил продължаваше да пресява боклука. Но думите на свещеника подсетиха Адлър за нещо. Той внимателно огледа гробницата.
— Вероятно си прав — промърмори той, — но къде може да са го сложили?
Отец Тревър стоеше в центъра на мазето. Той огледа стените, гредите на тавана.
— Трябва да е на някакво свещено място. Място, до което и дяволът няма да смее да припари. — Настъпи пауза. — Шерифе!
Кейхил продължи да копае.
— Шерифе!
— Какво има? — Изправи се той.
— Шерифе, има ли наоколо място, което се смята за свещено?
— Какво?
— Място, което смятате за свещено! — продължи Тревър. — Някоя черква! Гробница! Свещена реликва. Знам, че в черквата „Св. Марко“ няма такова място.
Кейхил бе онемял.
— Откъде да знам? Не съм стъпвал в черква от тридесет години!
— А има ли място, което да се смята за прокълнато?
Кейхил си спомни оградата в гробището на Андоувър. Каза си, че ще прозвучи смешно, но такова май беше и всичко останало. Опита се да измисли друго, по-прокълнато място, но Андоувър не изобилстваше с такива.
— Може би… — колебливо започна той. — Има един стар гроб. Говори се, че бил прокълнат. Какво си намислил?
Отец Тревър кимна към лопатата:
— Мисля, че ти е ясно.
Кейхил се изправи, без да оставя инструмента.
— Отче, не си прав.
— Какво имаш предвид?
— Ако тоягата беше заровена в гроб, защо нападнаха толкова яростно тук? Ако онова искаше тоягата, просто е трябвало да отиде на гроба и да я изрови. Нямаше нужда да идва тук и да рискува да бъде убито. — Кейхил поклати глава и вдигна лопатата. — Не, това, което търсим, е тук. Това е единственото смислено обяснение.
Тази логика впечатли и Тревър, който дълго се колеба.
— Въпреки това смятам, че трябва да пратим някого да огледа гроба. Може и да не съм прав, толкова пъти съм грешал… но няма да изгубим нищо, ако проверим.
Кейхил се съгласи. Той махна с ръка на хората на Артемис.
— Момчета, вие знаете къде е… встрани от главната улица. Вземете няколко лопати и изкопайте дядката. Ако онова нещо е там, донесете го. Ако не е, върнете се тук. Не се бавете да го заривате. Утре ще го оправим.
Тримата потеглиха без възражения.
Кейхил започна отново да копае и заговори през рамо със свещеника:
— Няма да им отнеме много време. Преди сто години не са ги заравяли толкова дълбоко. Ще се върнат след няколко…
Един асасин се показа на вратата:
— Господин Торн пристигна със семейството си.
Кейхил хвърли лопатата на земята. Докато се качваше по стъпалата, се запита колко ли боеспособни мъже са му останали и какви поражения ще види утре. После забеляза колко ниско се е спуснало слънцето и си пожела на сутринта да го види отново. Когато излезе на първия етаж, видя асасините, въоръжени до зъби, да стоят пред входовете, втренчили бдителни очи в близката гора.
Торн пренасяше куфарите, движеше се изненадващо спокойно. В сравнение с него Кейхил изглеждаше паникьосан. Изчака Ребека да отведе момчето и момичето в кухнята и Торн да остане сам във фоайето. Той проверяваше колта си и допълваше пълнителите. Кейхил забеляза, че носеше допълнителни пълнители дори в каубойските си ботуши. Заговори отсечено:
— Смятаме, че тук е скрито нещо, което той иска да вземе.
Думите му не предизвикаха изненада у Торн.
— Значи има още една причина да се върне. Ще чакаме.
— Какво стана по време на дежурството?
— Някои от твоите хора… — Торн не беше сигурен дали шерифът иска да чуе това, но Кейхил го подкани с ръка да продължи — не се справяха много успешно. Трябваше да разоръжим и тях. Но не се тревожи, никой не беше ранен. — Той се поправи. — По-точно никой не беше убит. Наложи се обаче да счупя няколко ръце. Като изключим това, успяхме да се оправим мирно и тихо. Според мен повечето от тях бяха доволни, че са заключени.
— Много ли беше тежко?
— Като тук — Торн вкара зареден пълнител и дръпна затворния блок. — Хората спореха и се караха за неща отпреди четиридесет години. Старите вражди се разпалиха. — Той подсмъркна. — Това същество използва само това, което е вече налице. По-голямата част от хората се карат все за едно и също. Той… просто ги окуражава. Поне така мисля.