Когато чу наблизко вода да блика свежа, остави обеците на камъче младежа
и почна да се мие, решил да не повтаря немарата, която изложи го пред царя.
А скитникът това и очакваше — веднага отмъкна обеците и втурна се да бяга.
Утанка беше пъргав и с няколко подскока се метна връз крадеца наблизо до потока.
Но оня се превърна в ръцете му на змия и шмугна се в земята — иди, че улови я.
Пред зейналата дупка, погълнала злодея, Утанка не застана, а скочи вътре в нея.
Защото тая змия не беше като всяка — а царят повелител на змиите — Такшака.
Преследвайки го долу в подземните недра, послушникът Утанка пред две тъкачки спря.
Тъчаха те, вглъбени над работата своя, и черни нишки с бели редуваха в разбоя.
Зад тях пък шест момчета въртяха колело, разбирайки без грешка кому е ред дошло.
Видя и конник едър — осанката му цяла сияеше. Утанка въздаде им възхвала:
Хвала ви, шест момчета, безспир кръга въртящи с дванайсет спици. Ничком покланям се пред ваште
старания. Тъкачки, хвала ви, че тъчете на хората съдбите, а и на световете.
Хвала на тоз владетел с осанка величава, че правдата сред много лъжи той отличава,
и не на колесница, ами на кон се мята — синът на океана, властител в трите свята!
Мъжът му рече: — Момко, възхвалата ме трогна. Кажи, с какво желаеш пък аз да ти помогна?
— Над змиите да властвам! Такшака да догоня!
— Добре. Духни тогава през задника на коня.
Момчето го послуша. Веднага щом задуха, от ноздрите, устата, ушите и търбуха
на коня лумна огън и тъмен дим заплава, та всеки кът опуши на змийската държава.
Уплаши се Такшака в бърлогата си доле. Излезе с обеците, — Вземи си ги — замоли.
Макар че ги получи, посърна огорчен Утанка, щом се сети, че празничният ден
е днеска, а до къщи е толкова далече.
— На моя кон метни се — великият му рече.
И само след минута намери се Утанка в учителската къща. Нещастната стопанка
пред свойто огледало изкъпана седеше, за празнична разходка косата си да реше.
Но де ги обеците? Към бедното момче проклятие понечи от яд да изрече.
Но ето че го зърна да иде с обеците на царската съпруга. Самите те. Самите!
Пое ги госпожата. — Едва не те проклех. Но щастие си имал. Желая ти успех.
— Добре дошъл, Утанка — учителят му рече.
— Защо се тъй забави? — Такшака ми попречи.
Побягна с обеците във змийската държава. Подгоних го. Съгледах тъкачки две тогава.
Кои са те, вглъбени над работата своя
и черни нишки с бели редуващи в разбоя?
Видях и шест момчета, въртящи колело
с дванайсет спици. Туй пък какво ще е било?
Учителю премъдри, кажи ми кой е оня огромен мъж, комуто грамаден бе и коня?
И кой е този, който ми викна с гръмък вик: „Утанка, я опитай тора на моя бик.
Не ти желая злото, да знаеш, момко млади — учителят ти също на времето го яде“.
Послушах го. Очаквам умението твое — мъдрецо, разтълкувай поред кое какво е.
— Добре. Узнай кои са тъкачките в разбоя: движението — тая, оная пък — покоя.
Творението — тая, оная пък — законът, та белите им нишки и черните се гонят.
Момчетата — това са сезоните, шестте. А всяка спица — месец. Дванадесет са те.
А пък мъжът е Индра. Бог Индра бе и оня върху бика на пътя. Бикът, а също коня
е слонът Айравата — на слоновете цар, когото Индра яха — всесветски господар.
Торът му е амрита — безсмъртие дарява, затуй те върна читав от змийската държава.
Приятел ми е Индра и силата му свята била ти е закрила. Поемай по земята,
младежо, обходи я от края чак до края и щастие да найдеш и радост ти желая.
И пак пое Утанка на път, решил на всяка цена да отмъщава жестоко на Такшака.
Пристигна в Хастинапур, където Джанмеджая царуваше, и рече: — Властителю, желая
все тъй да побеждаваш в сраженията смело,
но ти край тях забравяш да свършиш друго дело,
по-важно и голямо, каквото подобава,
о първи сред царете, на царската ти слава.
— Народа си съм бранил в труда да е спокоен, и воинската каста — с дълга на първи воин.
Но щом е нужно, сине, да сторя нещо ново, готов съм да изслушам премъдрото ти слово.
— Ти трябва да изпълниш, о царю, дълг синовен. Баща ти от Такшака злодейски бе отровен.
Пресветлият владетел, невинно чист без друго, когато го ухапа проклетото влечуго,
на късове сдроби се, тъй както се сдробява от гръм ударен дънер сред някоя дъбрава.
Такшака го извърши, че дивата му сила с неимоверна гордост го беше упоила.
Дошло е време вече, о цар ю Джанмеджая.
да палнеш огън жертвен и там да хвърлиш тая
отровна сган пълзяща и царя й Такшака — възмездие синовно баща ти да дочака.
А и на мен услуга ще сториш ти, че тази гадина продължава жестоко да ме мрази