отивам си и няма дори да стъпя там. Такшака каза: — Двойно богатство ще ти дам.
Замисли се Кашапа. Чрез силата си свята на врач и прорицател намери, че съдбата
на царя е решена — не ще я възпрепятства. И тръгна си обратно с големите богатства —
награда от Такшака. Към столичната крепост потегли царят змийски, нагърчен от свирепост.
Разбра по пътя още, че пази там голяма охрана и ще трябва единствено с измама
да мине край жреците, кадещи билки димни и пеещи неспирно срещу отрова химни.
Тогава група змии превърна в беловласи брамини и им каза: — Отивайте, монаси,
и царя поздравете, приведени одве, цветя му подарете, вода и плодове.
Отидоха и царят не сети се, че в тия подаръци се крие губителна магия.
Изпрати ги и свика придворните: — Елате да вдигнем плодовете на тия старци святи.
Сановниците взеха, след тях и Парикшит. Изскочи дребен червей, в плода на царя скрит,
С очичките си черни владетеля погледна. Гадинката нищожна, на цвят червеномедна,
повдигна царят с пръсти и рече тъй: — На запад отблясъците сетни на слънцето се стапят
и вече се не плаша от змийската отрова. Но нека да се сбъдне речта на оногова —
ще кръстим тоя червей Такшака, о велможи, и той да ме ухапе, та в гроб да ме положи.
Съветниците царски, с подбуда от самата съдба, единодушно приеха му шегата.
На шията си царят положи посред смях гадинката и рече: — Изкупих своя грях.
Но в миг смехът му весел в безумие премина, че беше близо царят до своята кончина.
Нищожната гадинка превърна се на змия, огромна по размери, защото бе самия
Такшака. Увъртя се по царевото тяло и в гривните си яки пристегна го изцяло.
Владетелят угасна сред гърчове напразни, които всъщност бяха от присмеха му спазми.
Съветници, придворни, министри и велможи изплашени забиха глави, кой дето може.
Над тях Такшака литна и те полека-лека загледаха след него. Оставил бе пътека,
разделяща на равни полвини небесата, тъй както път си правят жените на косата.
Но хукнаха отново сред паника безумна — от змийската отрова дворецът в огън лумна.
Додето се избавят от буйните пожари, палатът рухна, сякаш връз него гръм удари.
И нейде там отдолу в руините зарит, лежеше, неизбягнал съдбата, Парикшит.
Съветниците царски, брамините и жреца изпратиха достойно до оня свят мъртвеца.
И жителите градски, събрани до един, решиха цар да бъде по-малкият му син.
И младият владетел, на име Джанмеджая, възкачи се на трона. По-мъдър цар не зная.
ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА
Джанмеджая решава да изгори змиите.
Сута каза:
Към злобните влечуги възпламнал от омраза, повика Джанмеджая придворните и каза:
— На клада ще ги хвърля, ала преди да почна, желая да изслушам историята точна
за татковата гибел, макар да е печална.
В противен случай няма аз кладата да пална.
Съветниците мъдри с усърдие голямо напълно справедливо възхвалиха баща му:
— Родителят ти, царю, човек с душа открита, обичаше народа и беше му защита.
Пазител непреклонен на четирите касти,
не даваше да пламнат сред тях размирни страсти.
Не цар със добродетел, присъща на владетел, а всъщност царят беше самата добродетел.
Към него никой нийде не хранеше омраза, към никого и царят омраза не показа.
Подкрепяше сираци, вдовици, инвалиди, не давайки на никой злодей да ги обиди.
Красив като Луната, пътуваща по свода, баща ти беше, царю, любимец на народа.
Потомък бе последен на славните каурави, затуй, каквито после добри дела да прави,
не можеше съдбата по други път да тласне — че Парикшит туй значи: „човекът, който гасне“.
Воюваше със меча, когато се налага,
а вечно и успешно срещу шестте ни врага,
а именно: гневливост, скъперничество, леност, чрезмерна похотливост, пиянство и надменност.
И тъй шейсет години, додето свърши срока, предвиден от съдбата. И змията жестока
тогава го ухапа. Това му беше края.
И ти дойде на трона, о царю Джанмеджая.
Макар и още малък, превърна се в опора на цялата държава и всичките й хора.
Отвърна Джанмеджая: — В рода ни всеки цар добро е вършил, бил е обичан господар,
но искам аз за тоя подробности да зная. Кажете ми, велможи, а кой е чул оная
беседа на Кашапа и злобния Такшака, когато те били са сами сред пущинака?
Такшака е подкупил лечителя с пари, та той да не отиде баща ми да цери,
и оня се е върнал — така поне твърдите.
Но кой е бил свидетел на всичко в дън горите?
Придворните тогава направиха поклони и казаха: — Отгоре в смокиновите клони
един човек си чупел за огъня дърва. Кашапа и Такшака не знаели това.