Самият Джанмеджая ако поиска даже, от кладата не може и той да се откаже.
Нещастие съдбата за нас е отредила, ще трябва да подирим от нея и закрила.
Когато нашта майка ядосана прокле ни,
от страх се бях пригушил на нейните колени
и чух, че боговете възкликнаха: — О Брама, не сме видели друга жестокост по-голяма.
Освен самата Кадру, коя ли майка може така да няма милост. Защо, кажи ни, боже,
не я възпря, когато децата си проклина? Отвърна богът Брама: — Не спрях я по причина,
че змиите са вредни и тяхното гъмжило в невиждани размери се беше умножило.
Но само злите змии ще си намерят края на жертвения огън на царя Джанмеджая.
Смъртта си ще избягнат смирените, добрите. А кой ще ги избави? Един от мъдреците,
известен по земята на младо и на старо, надмогнал всички страсти, наречен Джараткару,
ще има син — Астика, и той ще спре обряда, избавяйки добрите от жертвената клада.
Безсмъртните тогава от Брама пожелаха да чуят за жената, която от монаха
ще трябва да зачене, та син да му роди, спасител-прекратител на змийските беди.
И каза богът Брама коя ще е жената — на двамата еднакви ще бъдат имената.
Монахът Джараткару ще вземе за съпруга жената Джараткару, не ще приеме друга.
— Да бъде тъй — решиха и тръгна всеки бог, а също тъй и Брама, към райския чертог.
Това дочух тогава. И тъй, Васуки, царю, сега до тебе виждам сестра ти Джараткару.
Отдай я, щом потърси отшелникът девойка, с която да направят спасителната двойка.
Зарадваха се много нещастните влечуги, а радостта на царя надмина всички други.
Сестра си Джараткару със грижи огради, каквито тя не беше сънувала преди.
И прати съгледвачи да следват по петите аскета Джараткару: — При мен да дотърчите,
когато пожелае мъдрецът да се жени — въпрос е да сме живи или пък изгорени.
ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТА
Джараткару среща прадедите си и решава да се ожени.
Шонак каза:
Ти рече, о мъдрецо, че бил е Джараткару известен по земята на младо и на старо.
На що се е дължала голямата му слава? А името му нещо дали не означава?
Сута каза:
Да, „джара“ значи нещо, което се смалява,
а „кару“ пък — суровост. Монахът имал здрава
снага и много едра, но с пости непрестанни смалявал я, додето за името си стане
достоен най-подире. А също и жената на име Джараткару е праведна и свята.
Но слушай за монаха. Той беше вечен странник. Нощуваше, където го свари слънчев заник.
Във извори свещени топеше живи мощи и в подвизи, каквито не са видени още.
Изсъхнал, както бива на някой дъб кората, намери Джараткару дедите си в гората.
Висяха те над пропаст, държейки се едва за тънко снопче суха проскубана трева.
Едно стъбленце само крепеше ги, а мишка, от ямата излязла, гризеше тая нишка.
Отиде Джараткару при тях и ги попита: — Защо сте окачени над бездна страховита
и само жалко стръкче крепи ви, а и него със острите си зъби гризачката гризе го.
Останало е малко и вий ще полетите към зейналата яма надолу със главите.
С какво да ви избавя от тая участ клета? Едната четвъртина или едната трета
от моите заслуги, или пък, ако щете, изцяло ви ги давам — чрез тях се избавете.
Отвърнаха дедите: — Недей се и опитва, светецо, да помогнеш чрез пост и чрез молитва.
И ние сме аскети и с подвизи такива богати сме, но вече родът ни си отива.
А който без потомство останал е, пропада във ада, та и ние увиснахме над ада.
Надвеси ни съдбата и оттогаз насетне
не може вече нищо в ума ни да просветне,
затуй не те познахме, а сигур твойта слава се носи по земята и нека продължава.
Достоен си за нея, защото ни почете,
от мъките ни трогнат. Изслушай ни, аскете.
Монаси бяхме ние и спазвайки най-строго обетите, творяхме дела угодни богу.
Добре, но не родихме, за разлика от други, достатъчно потомци. От нашите заслуги
остана тънка нишка, но все едно, я няма, че скоро ще се скъса над зиналата яма.
Синът ни Джараткару единствен продължава рода ни, ала колко животец му остава.
И той пустинник стана, изучи всички веди, чрез своя аскетизъм до пропаст ни доведе.
Жена не си подири, деца не си роди, а ето че погубва и своите деди.
Случайно ако нейде го срещнеш, о блажени, кажи му да намери жена и се ожени.
Защото, о брамине, разкъсаното снопче
от стръкчета, в които над бездната се вкопчи
родът ни и увисна, това са влакънцата на нашто родословно растение — децата.
А мишката, това е безмилостното време, което ги прегризва. Не можем да го спреме.
Прегризало е всички. Остана ни едничка, и то наполовина проядена тревичка.
Синът ни Джараткару. Последната надежда. Увиснахме на него. Но времето изглежда,