Выбрать главу

Астика рече:

— Царю, ни злато, ни сребро желая, а да сторя на майка си добро,

от гибел да избавя и своите роднини, така че тая клада ще трябва да изстине.

Замоли Джанмеджая отново и отново Астика да отстъпи, но той от свойто слово

докрай не се отказа, потомъко на Бригу. Брамините тогава извикаха: — Дари го!

Че който обещал е на някой жрец на Брама подарък, той го дава — назад пътека няма.

ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЕТА

Астика прекратява жертвоприношението.

Сута каза:

Додето Джанмеджая даруваше Астика, влечуги неброими се гърчеха в езика

на кладата, подобни на пламъци самите, различни по снагите и броя на главите.

Едни — десетоглави, а други — седмоглави, а трети петоглави. Дебели, тънколяви

и равни по размери на цял планински хребет, пристигаха покорно в жарта да се изтребят.

Единствено Такшака над огнената клада застинал неподвижно, висеше, без да пада.

Шонак каза:

Защо така се случи — жреци от род изтъкнат Такшака да не могат в жаравата да смъкнат?

Сута каза:

Защото, щом увисна сред дим и сред искри, Астика му извика, и то трикратно: „Спри!“

След тоя вик Такшака застина, както прави пастирът, озовал се сред стадото от крави.

Тогава Джанмеджая по мъдрите съвети на своите брамини извика: — Прекратете

обряда. Нека бъде Астика както иска, наситихме се доста и тъй от гибел змийска.

И нека да се сбъднат словата на зидаря. Угасва мойта клада и моят гняв догаря.

При тия царски думи, под сетния отблясък на кладата, от всички страни отекна плясък

на длани в знак на радост. Самият Джанмеджая, тоз тигър сред царете, доволен бе от края

на делото и всички брамини надари богато, пребогато. В това число дори

зидарят, който още в началото предрече,

че млад брамин ще дойде на царя да попречи.

Изпрати Джанмеджая момчето по закон

и рече: — Ще принасям наскоро в жертва кон.

Ела и жрец бъди ми. Сега носи си здраве. Астика съгласи се, към къщи се отправи.

И близките си свари от щастие обзети. Разказа им за всичко, смири им се в нозете.

И всички оцелели от жертвената клада завикаха: — Мъдрецо, избирай си награда,

защото твоят подвиг отплата заслужава, каквато пожелаеш от змийската държава.

Астика каза:

Премъдрите брамини, а с тях и всички други, които ще разказват за моите заслуги,

това да ги предпазва от вашите жила!

Змиите казаха:

Да бъде туй, което Астика пожела!

СКАЗАНИЕ ЗА ШАКУНТАЛА

Сута каза:

И тоя разказ даже накратко преразказан, предпазва те да нямаш пред змиите боязън.

Влечуго щом съгледаш, издумай тия думи: „Бъди щастлива, змийо, не хвърляй се върху ми,

защото за Астика сказанието зная —

тоз, който ви избави от царя Джанмеджая.

Закрилят ме словата за неговото дело. Помни, че вашто племе така му се е клело.“

И тя ще си отиде. Не стори ли го, тази, която те ухапе и клетвата не спази,

главата й на много парчета да се пръсне, тъй както плод, отбрулен през есените късни.

Това Астика стори. А после се ожени. Додето остарее, прекара дни блажени.

Роди деца и внуци, след туй премина в рая. Разказах ти за него легендата докрая…

Книга първа (Адипарва), гл. 3–53

ПЕСЕН ПЪРВА

Цар Духшанта заминава на лов.

Вейшампаян каза:

Великият Духшанта владееше земите

от варварската област до островите, мити

от пяната шумлива на морските талази, зад чийто гръб имане от бисери се пази.

През неговото време държавата порасте. Не беше се и чуло за смесване на касти.

Във рудника въртеше копач рудокопачът. Селякът, пък ореше, уверен, че го тачат

за честното му дело. Тогаз мъжете млади стремяха се към строго умерени наслади.

Не скитаха гладници, а всички бяха сити. И бяха непознато явление крадците.

Уверен, че премъдри управници го водят, не се боеше даже от болести народът.

Валеше дъжд редовно и раждаше земята по неговото време реколта най-богата.

Самият той бе силен и можеше Мандара — планинската верига — из корен да изкара.

В стрелбата с лък и в боя със тежки боздугани едва ли друг би могъл срещу му да се брани.

По сила брат на Вишну. Небесното светило със блясъка си даже не би го затъмнило.

И брат на Океана, когато е гневлив, и колкото Земята той беше търпелив.

Могъщият владетел веднъж на лов замина, препуснал посред свита от воини мнозина.

Звънтяха боздугани, стърчаха остриета и слънчевия блясък дробяха на парчета.

И викове войнишки ечаха извисени