Выбрать главу

Коларю, ненадминат от други кочияши, Варшнея, помогни ни в страданията наши.

Впрегни конете царски, най-пъргавите, дето с копита изпреварват туптежа на сърцето.

Вземи децата. Бързо препускайте и спрете в Кундина при баща ми. Предай му и конете

с каляската. Оставай и ти на служба там или върви, където си пожелаеш сам.

Съветниците царски уведоми Варшнея царицата каква е предложила идея.

Те одобриха всичко и с рядката си дарба на кочияш, Варшнея препусна към Видарба.

Каляската предаде на Бима съкрушен, предаде Индрасена, предаде Индрасен

и все така разплакан от мъката грамадна, си тръгна от Видарба. В Айодхя той попадна.

И стана кочияшин на царя Ритупарна.

И царят бе доволен от службата му вярна.

ПЕСЕН ДЕВЕТА

Нал изгубва играта и се оттегля в горите, последван от Дамаянти.

Птици открадват дрехите му.

Брихадашва каза:

Варшнея щом замина с дечицата, тогава изцяло Нал изгуби нишадската държава.

Пушкара заговори през смях: — Какво ще може в играта твоя милост все още да заложи?

Имота ти, слугите и царството владея. Остана Дамаянти. Я заложи и нея.

Тез думи като камък се струпаха отгоре върху сърцето царско, но Нал не отговори.

А само към Пушкара погледна той със мъка и накитите златни от тялото си смъкна.

Гологлав той излезе, с едничка само дреха, оставяйки народа нишадски без утеха.

След него Дамаянти вървеше нажалена. Без покрив над главите прекараха три дена.

Пушкара с барабани предупреди веднага, че жив не ще остане тоз, който им помага.

Нишадците, смутени от злобната заплаха на новия владетел, три дена не посмяха

със нещо да помогнат на царя си в беда и двамата живяха три дена със вода.

Измъчени и гладни напуснаха земите, в които до недавна живееха честити.

Вървяха, що вървяха, видяха птиче ято, което запрелита над тях с криле от злато.

Зарадван, Нал си рече: „Това ще ни нахрани, а пък крилете златни са истинско имане!“

И птиците да хване той дрехата си метна. Те литнаха в небето със дрехата му сетна.

Погледнаха, че няма с какво да се покрие безумният нишадец, и рекоха му: — Ние

сме зарове, не птици. И твойто покривало дойдохме да отнемем — да бъдеш гол изцяло.

След птиците загледан, нещастен Пуняшлока промълви тъй на свойта жена лотосоока:

— Не са туй птици горе, а зарове крилати, поради тях изгубих и царство, и палати.

Нишадците под покрив дори не ме приеха, а ето че отнеха и сетната ми дреха.

Нещастие голямо стовари се върху ми,

но пак си ми съпруга и слушай моите думи.

Пътеки има много край тебе, Дамаянти: прехвърлят Рикшаванта и водят към Аванти.

Таз планина е Виндхя, реката е Пайошни — там корени виреят и плодове разкошни,

и манастири пълни с отшелници там има. А таз пътека води към царството на Бима.

И всякоя пътека, и всякоя посока описа пак на свойта жена лотосоока.

Царицата, от мъка отслабнала, изпита, обърна се към него през плач и го попита:

— Ти нещо си намислил. Какво е то? Не смея да вникна в туй, но вече от ужас леденея.

Измъчен, гол и гладен, от царството прокуден, как сам ще те оставя сред тоя лес безлюден?

В бездънната ти мъка ще вливам малко сладост, когато ти разказвам за миналата радост.

Че някога мъдрецът със право е изрекъл: за мъж в беда жената е най-добрият лекар.

Отвърна Нал: — Ти право говориш, тънкоснага жена на мъжка рана най-блага билка слага.

Не само че не мисля от тебе да се скрия — по-скоро бих напуснал аз себе си самия.

Отвърна Дамаянти: — А що ме запозна ти със пътя, който води към царството на тати?

Аз знам, че туй го искаш не ти, а тая сила, която от разсъдък сега те е лишила.

Щом пак и пак ми сочиш пътеки към Видарба, вгорчаваш и без друго горчивата ми жалба.

Намислил си, че трябва при наште да замина, тогава съгласи се да идеме двамина.

За тебе, господарю, във царството на Бима

не само хляб, но почит към царски сан ще има.

ПЕСЕН ДЕСЕТА

Нал изоставя заспалата Дамаянти.

Брихадашва каза:

Отвърна Нал: — За нищо на тоя свят аз няма да ида при баща ти с бедата си голяма.

Как мислиш, че ще мога в очи да го погледна: щастлива те получих, а да те върна бедна.

Така тешеше царят с най-тъжната утеха царкинята, увита в полвината си дреха.

Блуждаеха в гората, от глад, от жад, от грижа измъчвани, додето видяха малка хижа.

И свлякоха се морни направо на земята, тъй както до недавна връз тронове с позлата.

И без да се измият, тъй както се полага по ведите, на пода задрямаха веднага.