Царица Дамаянти след толкоз мъки слезна във сънната забрава като в дълбока бездна.
Ала на Нал сърцето, от мъка закипяло, отпъждаше покоя от рухналото тяло.
Изгубил царство, как ли могъл би да потъне и той като жена си в обятията сънни?
И питаше се царят какво е по-добре: в изгнание да страда или пък да умре?
Жена ми с мен я чакат лишения, обиди. Ако сама остане, при техните ще иде.
Опасно е без мене злини да й се случат, но може пък да найде и по-щастлива участ.
Обмисляше от тая страна и от оная, додето предпочете раздялата накрая.
Жена ми е светица по свойта вярност. Тази й святост от бедите по пътя ще я пази.
Реши да изостави Нал своята съпруга, подтикван да го стори от злия Калиюга.
Досети се, че гол е, но дрехата понеже за двамата бе обща, реши да я разреже.
„Не бива Да я будя от дрямката честита“ — помисли Нал и вънка излезе да поскита.
Насам-натам походи и скоро недалеч от хижата съгледа един захвърлен меч.
И дрехата разряза. Едната половина прибра и изостави заспалата царкиня.
След малко пак се върна нишадецът и в мрака загледан към жена си, горчиво се разплака:
— Ни слънцето я грея, ни вятърът я шиба, живя в палати царски, а в просяшка колиба
на гола пръст и гола самата е заспала. Съвсем ще я погуби коварната раздяла.
Без мене как ще скита самичка из горите, гъмжащи от животни и змии страховити?
Дано да те закрилят, съпруго моя вярна, Адитя, Васу, Рудра с божествената дхарма.
Тъй рече и побягна от своята съпруга — разсъдъка отново отне му Калиюга.
Завръщаше се често, от обич пак обземан, но биваше отново надвит от злия демон.
Той беше с разделено сърце наполовина, тъй както тая дреха на спящата царкиня.
Но демонът надви го и Нал, като изплака, жена си изостави самотна в гъсталака.
Цар Нал из лесовете заброди без посока, напуснал свойта спяща жена лотосоока.
ПЕСЕН ЕДИНАЙСЕТА
Плач на Дамаянти по Нал. Смъртта на ловеца, който иска да я изнасили.
Брихадашва каза:
Когато се събуди царицата нещастна, сияйният й поглед от ужаса погасна.
Не виждайки мъжа си, тя цяла се разтресе в ридания. Завика: — О царю мой, къде си?
Владетелю най-славен от славните пандави, защо насред гората сама ме изостави?
Законите познаваш, защо забрави нашта свещена брачна клетва и ме напусна спяща?
Нима ме изостави? Не вярвам аз, защото как може зло да върши пазител на доброто.
Ти даде свойта дума, и то пред боговете. Освен жена си, царю, и тях ли не зачете?
Животът ни е кратък, но аз не съм умряла, съпруже мой, живея и любя те в раздяла.
Не, не, не се шегувай. Послушай ме, не бива излез, нали ме знаеш каква съм боязлива.
Видях те, знай, видях те — в лианите сгъстени съвсем несполучливо се криеш ти от мене.
Наистина се плаша. Не виждаш ли? Недей. Излез и успокой ме. Та ти си бил злодей.
Не ми е жал за мене, когато ме напускаш, за тебе ми е мъчно — самин из тая пустош.
Без мене как ще можеш да легнеш вечер морен, вместо върху възглаве склонил глава връз корен?
Сновеше из гората, орисана да страда
сред огъня на свойта печал като връз клада.
Ту седне, ту заплаче, ту рухне в изнемога, ту стане, та от ужас простене чак до бога.
От мъка безпределна, от болка без надежда заплака Дамаянти, заплака, занарежда:
— Злодеят, от когото били сме прокълнати, страдание по-тежко от нашто да изпати!
Тоз, който е принудил добрия Нал на злоба, злини да види само, додето легне в гроба!
Царица Дамаянти, от всички най-добрата съпруга, тъй зовеше съпруга си в гората.
— Горко ми, о горко ми — ридаеше, сновейки сред сплетени лиани и шибащи я вейки.
Плачът й като писък на птицата курари Отекваше печално над горските върхари.
И стъпи върху змия, понеже беше сляпа от плач и болка. Смокът — душител на кози, захапа
нозете й, уви се о тялото й цял,
но даже пред смъртта си тя страдаше за Нал.
— Закрилнико, къде си? Умирам тук, увита в обятията змийски без твоята защита.
Но ти какво ще правиш без мен, о Нал, когато разсъдъка си върнеш и царството богато?
Ще бъдеш пак нещастен. А мигар дотогава в изгнание ще има кураж кой да ти дава?
Един ловец дочу я, стаил се в тия дебри, гъмжащи от животни, лова си да издебне.
Съгледа Дамаянти, уплетена от змия, затича се към нея, задъхан приближи я.
С оръжие разсече той люспестата гривна на змията, увита върху снагата дивна.
Приседна Дамаянти, отдъхнала, измита. Нахрани я ловецът и почна да я пита:
— Отгде си, сърноока? Коя си, белоръка?
И как съдбата струпа връз теб такава мъка?
Добрата Дамаянти подробно му описа нещастията нейни защо са и какви са.