От срязаната дреха едва-едва прикрити, напираха навънка бедрата и гърдите.
Изящна, полугола и с мелодичен глас, в ловеца тя разпали неудържима страст.
Решил да я спечели, зашепна й приятни неща, но тя целта му сполучи да отгатне.
Най-вярната съпруга пред тая страст безсрамна подскочи и гневът й подобно огън пламна.
Не смееше ловецът към нея да посегне
от страх, че тоя гневен пожар ще го обжегне.
Помисли Дамаянти, че иначе от него не може се избави и затова прокле го:
— На своя цар съм вярна. От тая сила свята сразен ловецът нека да рухне на земята!
Нема ловецът време да моли за пощада
и рухна, както дънер под гръм небесен пада.
ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА
Плач на Дамаянти по Нал. Отшелниците я утешават.
Дамаянти среща керван с търговци.
Брихадашва каза:
Погубила ловеца, царицата зашари
да дири брод в гората, звъняща от комари.
От лъвове, от мечки, бизони, леопарди,
от тигри, от какво ли по-първо да се варди?
Препречваха й пътя бамбуковите пики, деряха я къпини и шибаха тръстики.
Препъваха я тръни, и кактуси, и други бодливи храсталаци, гъмжащи от влечуги.
Скали, покрай дълбоки клисури извисени, смразяваха дъха й със каменно кънтене.
Нещастието нейно къде не я отведе: видя орли грабливи и страшни людоеди.
И планини, богати на злато и на руди, реки успокоени и водопади луди.
Глигани, змии, мечки — какво ли не видя? Те бяха все по двойки или пък на стада.
Едничка Дамаянти самотна беше тук и бродеше да найде самотния съпруг.
Дотолкова от мъка обзета бе горката,
че спряха да я плашат животните в гората.
Облегна се на камък, изгаряна от скръб, заплака, занарежда така по своя скъп:
— Защо ме изостави, о царю дългоръки, сред тоя лес безлюден, обречена на мъки?
На боговете жертви принасяше най-скъпи, а с мен несправедливо, нишадецо, постъпи.
Спомни си, о най-храбри от храбрите витязи, че ти ми даде дума, а пък не я опази.
Спомни си как ме дири чрез птици златопери, какво ми каза после, когато ме намери.
Ти ведите познаваш, прочел си четирте — четворно призовават към истината те.
На истината верен доскоро бе. Отново
във истина превръщай, о царю, свойто слово.
Не съм ли аз желаната, безупречната твоя съпруга, а самотна без теб загивам в тоя
ужасен лес. Ей иде, о царю, царят на горите — лъвът. Оголва зъби и нокти страховити.
Ти каза: „Освен тебе не ми е мила друга!“ спаси тогава свойта загиваща съпруга!
Съпруже мой желани, на своята желана защо не се обадиш, а с дреха изподрана
от теб разполовена, оставяш я да скита сама в гори дълбоки без твоята защита?
Ариецо с големи очи. Като кошута отлъчена, аз плача, от стадото нечута.
Аз, твойта Дамаянти, зова те в тез усои, о царю на земята и на сърцето мое.
Юнако мой, ти имаш размери исполински — защо не те съглеждам от никой връх планински?
Заспал ли си в гората, приседнал ли си само, или край ствол изправен стоиш, облегнал рамо?
Баща на мойта мъка, кажи кого да срещна, кого за теб да питам, горкана, безутешна:
„Случайно из гората да сте видели Нал?“ Кому това да кажа и кой ли би можал
да ми отвърне: „Близко очаква те тъдява раджата, който твоите милувки заслужава.“
Кого за теб да питам посред гората дива? Лъва ли, който иде, развял ужасна грива?
Добре, не ще побягна, ще кажа без боязън: — О лъве острозъби, за горски цар помазан,
и аз съм царска щерка — баща ми е цар Бима, на царя на Нишад съпруга съм любима.
Царица Дамаянти се казвам. Той пък — Нал. О царю на сърните, не си ли го видял?
Ако не си го виждал, чуй моята заръка: разкъсай ме и с мене разкъсай мойта мъка!
Лъвът не ми отвръща. Надолу слиза, дето шуми реката — бърза на свиждане с морето.
Тогава ще попитам планинската верига, която чак в небето свещенен връх издига.
Отвътре пълна с руди, отвън с цветя богата, прилича тя на знаме, развято над гората.
Из нея бродят тигри, глигани и сърни, над нея птича песен не спира да звъни.
Растат из нея палми, ашока и тополи, и всякакви дървета, в небето връх заболи.
В клисурите се спущат потоци гръмовити. За тебе ще попитам тоз цар на планините.
— О великански царю на скалните гиганти, пред тебе се покланя царица Дамаянти.
Баща ми на Видарба е цар и повелител, пазител на земята, на кастите пазител.
Нарича се цар Бима и другите го сочат за пример как отдава на боговете почит.
Добър, богат и честен, безупречен самият, не дири греховете, които други крият.
Във битки с враговете той побеждава само. Пред тебе на колене днес пада дъщеря му.