Мой свекър беше царят нишадски Вирасена, чиято мъдрост в битки и в мир е проявена.
Наследникът му беше и той така достоен пазител на закона и много силен воин.
Наречен Нал, красавец той беше с тъмна кожа, благочестив, покорен на всяка воля божа.
На боговете жертви най-скъпи той отдаде. О царю великански на скалните грамади,
пред тебе коленича, останала сирота
в леса, без мъж да брани честта ми и живота.
О царю, вдигнал чело в небесните простори, юнака Нал не си ли съгледал там отгоре?
Прославен, мъдър, честен, не знае той уплаха, юначен като слона, когото Индра яха.
Не го ли забеляза в безлюдната гора? Защо не ми отвърнеш като на дъщеря,
която скръбна плаче за бащина утеха. О царю мой, съпруже, когото ми отнеха
зли сили, обади се! Кога ще чуя твоя
глас, топъл като мълния, гръмлив като прибоя?
Да кажеш: „Дамаянти“. О, тоя глас, свещен като самите веди, ще излекува в мен
натрупаните мъки, от друг неизцелими. О царю мой, съпруже, яви се, утеши ме!
Това като издума пред царя на гранита, без отговор на север царицата заскита.
Три дни вървя и стигна в гора със беловласи и мъдри стари хора — отшелници монаси.
Те хранеха се само с вода, трева и листи, успели в слово, в дело и в мисли да са чисти.
Смирили всяко чувство и страст освен оная, която ги подтиква да дирят път към рая.
Облечени в рогозки и животински кожи, горичката им сякаш бе кът от рая божи.
Подскачаха маймуни, кошути там сновяха, за първи път царицата въздъхна без уплаха.
И тръгна пак красива, каквато бе преди: с изящни вежди, зъби, коси, бедра, гърди.
Прочутата по хубост принцеса видарбийска, сияеща, застана пред хижицата ниска.
Поклон направи: „Старци, пред вас смирена спирам.“ „Добре дошла ни, дъще, приемаме те с миром.“
Предложиха й столче за отдих да поседне, готови да помогнат, макар и да са бедни.
Царица Дамаянти приседна и зададе въпрос дали напредват свещените обряди.
Постигат ли чрез пости, чрез труд и служба вярна да станат съпричастни с божествената дхарма?
Отвърнаха: — Сполай ти — пресвятите монаси, — благополучно всичко при нас е, но коя си,
кажи, та твойта хубост очите ни омая? Открий се, може би си богинята на тая
гора или на тая река прозрачносиня? Отвърна Дамаянти: — Ни горска съм богиня,
ни речна. Чуйте, хора на святия живот: не съм аз от божествен, а от човешки род.
Цар Бима — видарбийски преславен повелител, пазител на земята и вражи погубител —
е мой баща. Жена съм на царя на Нишад — цар Нал — със свойта мъдрост и красота познат.
По храброст Нал е първи сред първите витязи, брамините почита и обичая пази.
На племето нишадско е истински пастир — разумно и правдиво го води в бой и в мир.
Благочестив и скромен, рода си продължава за страх на враговете и за нишадска слава.
Очите му големи, лицето — месец кръгъл, почита боговете, човек не е излъгал.
Завистници успяха най-праведния цар да въвлекат с измама в залагане на зар.
Неистински арийци — измамници презрени, лишиха го от царство, отнеха му и мене.
Царица Дамаянти се казвам аз и скитам по всичките посоки за своя цар да питам.
Изкачвах се по ридове, навеждах се над бездни, в клисурите надничах — дано оттам излезне
мъжът ми Нал — в стрелбата със лък прославен воин, на всякакви оръжия носител най-достоен.
Не се ли е показвал край вашата обител великият преславен нишадски повелител?
Не сте ли го видели? И тук го няма мигър, мъжа, зарад когото се сблъсквам с лъв и тигър
в леса на всяка крачка. От тяло ще лиша и ще зарадвам свойта измъчена душа.
Каква ли цел без него в живота ми ще има, освен да си усилвам скръбта непоносима!
Отвърнаха монасите, но не да утешават, а с дар на ясновидци, какъвто притежават:
— С изгнанието свое ти вече стана свята и своя мъж наскоро ще найдеш за отплата.
Цар Нал ще зацарува и няма да е беден, и пак ще е на правдата и на закона предан.
Богатствата си стари ще върне, ще срази съперниците хитри и злите си врази.
И всички ще треперят пред неговата сила. Такъв ще видиш своя съпруг, царице мила.
След тия думи сякаш монашеската свята обител и монасите потънаха в земята.
Пред стореното чудо застина поразена прочутата по хубост снаха на Вирасена.
Какво се случи тука? Насън или наяве? Къде е манастирът с монаси белоглави?
Дърветата къде са? Сърните де ги? Де я реката бистросиня и птиците над нея?
От чудото за дълго замаян бе умът й, но после из гората отново се запъти
ридаеща, унила, без цел и без посока. Насреща си съгледа едно дърво ашока.
От цветове уханни покрито беше цяло и от неспирни песни на птици зазвъняло.
Обърна се към него и тъй му се замоли: — Послушай ме, ашока, дърво, чиито стволи