Звездата керванджийка била ни е враждебна. Или пък кобна птица нощеска ни издебна.
Говореха, лишени от близки и от стока:
— А може би оная жена лотосоока,
безумна дрипла, дето керванът приюти я, е вещица и тя е направила магия!
Измами ни — че беше красива. Но каквото лице да е приела, от нея иде злото.
Злодейката повторно не вече с думи благи ще срещнем, а с юмруци, с дървета и тояги
ще смажем тая хитра убийца на кервана! Трепереща от ужас пред тяхната закана,
царица Дамаянти побягна в гъсталака — засрамена, виновна за своя грях. Заплака:
— Навсякъде ме следва гневът на боговете. С какво ви предизвиквам, о богове, кажете!
Не съм сгрешила нито със дело, нито с думи. Защо съдбата трупа нещастия върху ми?
Извършена била е невям вината моя
в живота ми предишен, та плащам я през тоя.
И ето че достигнах на мъките предела: изгубила мъжа си, сама на път поела
без никакъв защитник из пущинаци диви, от своите дечица откъсната приживе.
Спасените по чудо зората ги завари
да плачат над телата на близки и другари.
Заплака Дамаянти: — Що трябваше да сторя и тоя грях. О боже: смъртта на толкоз хора!
Навярно е орисана такава мойта участ
и още много други злини ще ми се случат.
Умираме, когато е писано — тогава! Затуй и аз нощеска останала съм здрава.
Нещастие и радост за нас предопределя съдбата с неотменна в живота ни повеля.
Но аз не съм сгрешила ни с дело, ни със слово от малка, а пък влача възмездие сурово.
Навярно боговете, задето съм избрала
не тях, а Нал, мъстят ни на двамата с раздяла.
Отново Дамаянти тъй плачеше по Нал, потънала в гората и в своята печал.
След живите брамини, читатели на веди,
с лице на тъжен месец пристигна в царство Чеди.
Невчесана вървеше, оглеждайки се плахо сред къщите големи в града на цар Субаху.
Замаяна и тъжна, изпита и немита, с разрязаната дреха отсам-оттам увита,
чедийците към нея поглеждаха с почуда и питаха каква ли е тая дрипла луда.
Към центъра, където дворецът се издига, настигна я шумяща дружина дечурлига.
И майката на царя съгледа я тогава, излязла на балкона при хорската гълчава.
Посочи я и рече на дворцовата дойка: — Иди повикай тая измъчена девойка.
Тя бедна е, но може с Лакшми да се сравнява по свойта хубост. Нека дома ми озарява.
Затичаха слугите, доведоха я горе и старата царица така й заговори,
без своята почуда и радост да укрива:
— Изстрадала си много, а още си красива.
Коя си ти, неземна жена с човешки облик, по блясъка си равна на мълния сред облак?
Безпомощна, лишена от накити и гола, нима не се страхуваш от люде с лоша воля?
Отвърна Дамаянти на майката на царя:
— На знатен род съм щерка. Сега където сваря
отсядам и слугувам, макар че участ друга познавах до недавна, когато бях съпруга
на славен мъж, когото обичах, той пък — мен. Ала за жалост беше към зара пристрастен.
Изгуби всичко. Беден в гората се оттегли. Безумеца последвах в изгнанието. Негли
в теглата да му бъда утеха и надежда. Веднъж от гняв, от що ли последната одежда
захвърли от гърба си. С последната му дреха последния разсъдък зли сили му отнеха.
В гората сума нощи от мъка не заспах. Сполучих най-подире. Но негли да не бях!
Тогава ме напусна, сама в леса заспала. Навсякъде го диря след нашата раздяла.
Не виждам моя лотос, не срещам мойто цвете, владетеля — по сила другар на боговете.
През сълзи Дамаянти нарежда и се вайка, та с нея се разплака и царювата майка.
— Живей при мене — рече. Оттук нашир и длъж ще пратя глашатаи да дирят твоя мъж.
А твърде е възможно и той самият даже, блуждаейки безцелно, в града да се покаже.
Отвърна Дамаянти: — Послушай ме, о мамо, родила все юнаци, оставам, ако само
възможно е при тебе да се изпълнят тези условия: с остатък от чуждите трапези
да се не храня. Никой мъж да не ме закача. Ако посегне някой, прати го на палача.
Брамините понявга за своя мил съпруг ще питам. Другояче не ще остана тук,
макар че друга порта за мен не се отваря. Безкрайно се зарадва родилката на царя:
— О дъще, ще изпълня това, що пожела ти, че тия твои клетви достойни са и святи.
Повика дъщеря си — Сунанда — и настави:
— Вземи това момиче, безупречно по нрави,
слугиня да ти бъде и дружка в радостта. Със нея сте връстници, но по е мъдра тя!
Зарадва се Сунанда и със другарки свои поведе Дамаянти към женските покои.
ПЕСЕН ЧЕТИРИНАЙСЕТА
Цар Нал спасява от огън змийския цар Каркотака и приема нов образ.
Брихадашва каза:
Вървеше Нал самотен и пътя му заприщи пожар. Гората беше превърната в огнище —