при майка си Судева и прати го с поръка
да каже в град Айодхя на царя, че ще има наскоро втора сгледа за щерката на Бима.
— Речи, че се стълпяват царе от всяко племе в палатите на Бима, но вече няма време —
насрочен е за утре годежът й, та царят ще трябва да побърза, да го не изпреварят.
При изгрев Дамаянти ще се сгоди, че Нал го няма толкоз време, навярно е умрял.
Поръката на свойта принцеса лъчезарна Судева преповтори пред царя Ритупарна.
ПЕСЕН ДЕВЕТНАЙСЕТА
Цар Ритупарна потегля за Видарба.
Двамата с Варшнея се възхищават от изкуството на Нал да кара коне.
Брихадашва каза:
Помоли Ритупарна Вахука: — О блажени конярю, вест получих, че утре ще се жени
принцеса Дамаянти повторно във Видарба. Ще трябва да покажеш конярската си дарба
и там да ме закараш, преди да се разпука зората. Тежки мисли налегнаха Вахука:
„Не може да го стори, освен обезумяла от мъките, които след нашата раздяла
познала е в гората. А може би уловка
е туй, за да се върна. Принцесата е ловка.
Или пък е решила с това да ме накаже
за моя грях и с право — туй малко ми е даже!
Жените по природа са склонни към измени, а тя и много време живяла е без мене.
Но има и дечица. Омъжва се, изглежда, изгубила за мене последната надежда.
Ще видя там каква е — невярна или вярна. За себе си отивам, а не за Ритупарна.“
Така реши Вахука и каза със събрани молитвено почтено пред Ритупарна длани:
— Ще бъде както казваш, о царю мой блажен — ще тръгнем за Видарба, ще стигнем там за ден.
В яхъра заоглежда кои коне да вземе. Упрекваше го царят, че губел много време.
Не бързаше Вахука, а всичките породи, отново и отново оглеждайки, обходи.
Едни с припържен косъм накрая си хареса, огледа ги, потупа и си помисли: — Те са!
Край Синдху са родени, широки имат бърни, макар и слаби, те са за случая кадърни.
Но царят се ядоса и вдигна му голяма гълчава: — Кочияшо, ти готвиш ми измама!
На дълъг път да тръгна с такива кранти кльощи, когато те не чинят в конюшнята ми още!
Вахука каза:
Те имат знак на чело, на хълбок по два знака, по три отпред и други отгоре над гръбнака.
Ще стигнат до Видарба. Но кажеш ли, ще взема не тях, а други двойки да водя към ярема.
Ритупарна каза:
Не искам. Ти решавай кой кон да се запряга, зер, казват, занаята от майстора си бяга.
Брихадашва каза:
Четворка добронравни коне и от прочута порода вихрогонска запрегна Нал в хамута.
В каляската си царят с движения припрени се метна и конете подгъваха колени.
Но Нал — ездач над всички ездачи знаменити, веднага укроти ги, щом дръпна им юздите.
До себе си Варшнея той сложи и препусна. Приличаше на полет ездата му изкусна.
От тая скорост царят се смая и уплаши — не беше срещал още такива кочияши.
Почувстваха конете каква ръка ги кара и скачаха чевръсто със вятъра в превара.
От капрата Варшнея следейки го с възхита, за майстора Вахука започна да се пита:
— Коняринът на Индра комай е слязъл тука, великият Матали, в лицето на Вахука?
Или Шалихотра, прочутият ездач
и на породи конски най-първи познавач?
Или е Нал — рушител на столиците вражи? Не е ли Нал? Кой белег това ще ми подскаже?
И двамата са равни в конярската наука — каквото Нал умее, умее и Вахука.
На възраст са еднакви. Цар Нал под тоя лик се крие или друг е, но също тъй велик.
Великите обичат да скитат, заменили предишния си образ посредством висши сили.
Нал е по-едър. Тоя е дребничък. Обаче и този довод може пак нищо да не значи.
Различни са по образ, ала сърцето чувства, че равни са по възраст и равни по изкуства.
Оспорвайки с ума си, с душата си щастлива разбираше Варшнея, че своя цар открива.
Уверен Ритупарна във близката сполука, следеше възхитено ездата на Вахука.
На тоя рядък майстор — не кочияш, а хала, в сърцето си, без думи, изказваше похвала.
ПЕСЕН ДВАЙСЕТА
Цар Ритупарна предава на Нал изкуството да играе на зар.
Демонът Калиюга напуска тялото на Нал.
Брихадашва каза:
Прелиташе Вахука със свойта колесница над хълми и над бездни като голяма птица.
Сред тая бясна скорост, фучаща и свистяща, завика Ритупарна, че му е паднал плаща.
И смятайки, че нейде наблизо на земята е дрехата, с която плещите си намята,
замоли се: — Вахука, поспри за малко време, Варшнея да се върне наметката да вземе.
— Откакто тя се свлече — Вахука отговори, — изминали сме вече пет мили и отгоре,
не можем да се върнем. — Замлъкна Ритупарна. От плод превило клони, дърво край тях се мярна.