— Вахука — рече царят, — макар че за Видарба аз бързам, ще ти кажа каква е мойта дарба.
В броенето съм майстор. Не може никой сам да опознае всичко във тоя свят голям.
Аз зная колко плода и листи сред шумака се крият тук например, в дървото вибхитака.
На тия двата клона — две хиляди и сто без пет. А пък листата плюс ей това листо
са петдесет милиона. От вятър ли, от що ли, сто плода и един нападали са доле.
Дизгините опъна Вахука и накара
да спрат конете. — Царю, не ми се хваща вяра.
Ще сляза да отрежа дървото вибхитака, проверка да направя. А пътят ще почака.
Че вярно ли си сметнал, невярно ли, не знам — пред теб ще го отрежа и листите му сам
и плодовете също ще преброя. Тогава във твоите думи никой не ще се усъмнява.
— Ти луд ли си! — извика му царят. — Няма време.
— Минутка само, царю, това ще ми отнеме.
Ако ли много бързаш, тогава знай, че този е пътят към Видарба. Варшнея да те вози.
— Недей така, Вахука — замоли се изплашен цар Ритупарна. — Няма друг никой кочияшин
да може да оправи конете ти стремглави.
С теб искам да пътувам, затуй недей ме бави.
Каквото пожелаеш, изпълнил бих на всяка цена, но до Видарба да стигнем преди мрака.
— Желая да узная на плодовете броя. Е, царю, изпълнявай сега молбата моя.
— Добре — отвърна царят с усилие голямо, — преброй ги, но не всички, вземи два клона само.
Вахука, без да чака, бе слязъл долу вече и двата плодни клона със ножа си отсече.
Прочете плодовете и ахна поразен:
— Да, царю, те са толкоз. Я научи и мен
на туй изкуство рядко. Друг никой на земята не може толкоз бързо и правилно да смята.
Замоли му се царят конете да подкара
и рече: — Аз съм майстор на сметките и зара.
Вахука каза: — Царю, това изкуство дай ми, от мен вземи в замяна ездаческите тайни.
Сега за Ритупарна конярската наука
бе важна и отвърна: — Съгласен съм, Вахука.
Изкуството на зара предавам ти. В замяна предай ми своите тайни, та пръв ездач да стана.
Щом всеки свойта дарба смени за дарба нова, от Наловото тяло, повръщайки отрова,
изскочи Калиюга, чиито тъмни сили го бяха от разсъдък и от жена лишили.
До днес на Нал в душата живял под форма друга, предишния си образ възвърна Калиюга.
Нишадският владетел възпламна и понечи проклятие да каже, но демонът му рече,
треперещ от уплаха: — Помилвай ме и слава от мене ще получиш, каквато подобава.
Царица Дамаянти мен вече ме прокле, когато я напусна. И оттогава зле
аз страдам вътре в тебе, горен от оногова цар змийски Каркотака с най-черната отрова.
Послушай ме, смили се над мене и тогава беда не ще постига тоз, който те прославя.
Покорен съм изцяло сега на твойта воля, пред тебе коленича, за милост ти се моля.
Сдържа гнева си царят и демонът не чака повече, а се метна на клоните в шумака,
макар че бе невидим за чуждите очи. От злата му магия щом Нал се облекчи,
препълнена от радост душата си усети, поводите опъна и викна на конете.
А злият Калиюга, притулен сред листака, трепереше, сквернейки дървото вибхитака.
Конете полетяха, опъвайки юздите, оставяйки надире и пътя, и бедите.
Нал тръгна към Видарба, към своята съпруга, а в своя дом се върна обратно Калиюга.
Тъй свърши своите мъки нишадецът велик. Оставаше да върне предишния си лик.
ПЕСЕН ДВАЙСЕТ И ПЪРВА
Ритупарна, Варшнея и Вахука пристигат в Кундина.
Дамаянти е отчаяна, че Нал не е между тях.
Брихадашва каза:
На Бима съобщиха, преди да се стъми, че иде Ритупарна към техните земи.
Цар Бима разреши му да влезе в град Кундина. И екна гръмък тропот навред, където мина.
На Нал конете чуха тоз екот и щастливи в оборите на Бима развяха диви гриви.
Принцеса Дамаянти и тя с надежди смътни заслуша се как глухо, подобно Облак тътне
далечна колесница и рече: „Управлява цар Нал конете както в годините на слава.
Познавам тоя грохот.“ По дворцовите кули накацали пауни закрякаха, дочули
настъпващия гърмол. Коне по коневързи зацвилиха за поздрав на братята си бързи.
И слонове мучаха. Не бе ревът им бесен, а радостна възбуда, като при гръм небесен.
Тъй каза Дамаянти: — Ах, тоя тропот, дето земята ни изпълни, изпълва ми сърцето.
Пристига колесница, цар Нал се връща с нея. Не е ли той, тогава аз няма да живея.
Не падна ли и днеска в прегръдката могъща, тогава по-добре е смъртта да ме прегръща.
Ако го няма в тая каляска гръмогласна,
сред пламъците златни аз златна ще проблясна.
Ако и днес отново не дойде той, подобен