излят от огън сякаш, когото вража сила във бой не е възпряла или пък отразила.
Оръжието хванал, бог Вишну заработи със яките си мишци, подобни на хоботи.
Запращаше неспирно към вражеската рат страшилището, дето събаря даже град,
и то, пламтейки, с огън олизваше тълпите от демони. Над тия, които са убити,
Поспирваше За Малко, препило кръв мъртвешка, и почваше отново зловеща въртележка.
Но демоните живи не знаеха уплаха. Жадуващи победа, в небето се добраха.
Оттам връз боговете замятаха скали, трещейки като облак, когато град вали.
И зъбери гигантски с дървета върху тях се свличаха, вселили у боговете страх.
От падащите мъртви, от падащите живи тресеше се земята с гори, с полета, с ниви.
Тогава богът Вишну прибегна към стрелите, чиито остриета със злато са покрити.
Изстреля ги. Засенчи небесните предели, дробейки канарите, преди да са успели
земята да достигнат. И диска Сударшана запрати Вишну горе. Тогава в океана
се скри и под земята войската нечестива. Разбита, там и днеска все още се укрива.
Божественото войнство след битката откара на старото й място грамадата Мандара.
И връчиха на Вишну напитката амрита — в чертога му да бъде от демоните скрита.
ПЕСЕН ПЕТА
Възхвала на Гаруда от боговете.
Сута каза:
Орлицата Гаруда, яйцето си разбила без майчина намеса, политна огнекрила
нагоре към небето. И тамошните твари уплашени, че тоя пожар ще ги обжари,
изтичаха при Агни. Замолиха се: — Боже на огъня, смали се, че пламъкът ти може
на пепел да ни стори. Растящото ти тяло крила от жар и жупел над нас е разпростряло.
— Грешите — рече Агни. — От страх и от възбуда не виждате, че туй е могъщият Гаруда,
когото за спасител Вината е родила,
на змиите противник и мой другар по сила.
Безсмъртните тогава отдадоха прослава на птицата, каквато по право заслужава:
— О птицо, бог-владетел на птиците крилати, на слънцето си равна. Съдбата те изпрати
защита да ни бъдеш. Духът ти не познава печал и устоява на хула и прослава.
О птицо, ти си Индра. И Брама си, и Шива, и всичко, дето иде и дето си отива.
С очи на жрец и господ от висината своя движението гледаш, а също и покоя.
Гаруда, ти си трайност, Гаруда, ти си вечност, Гаруда, ти си още самата бързотечност.
В нечакана минута гневът ти разрушава света и го захвърля сред бездна от жарава.
Гаруда, о причинност, о следствие — Гаруда, о полет и верига, о волност и принуда.
Не е успял и няма светът да те надвие. О птицо, за защита на теб се молим ние.
Изслушвайки ги, тая орлица огнекрила от тяхната възхвала получи още сила.
ПЕСЕН ШЕСТА
Гаруда решава да открадне амритата.
Сута каза:
Гаруда се понесе над водната пустиня — към майка си Вината, която бе робиня
на Кадру. И видя я, че тя в поклони пада, очаквайки сестра й какво ще заповяда.
И Кадру рече тъй, че Гаруда да я слуша:
— О мила, в океана, на чуден кът от суша
живеят много змии. Нали съм майка тяхна, на гости занеси ме. — И тя сестра си яхна.
Понесе я Вината с усилия големи. Поръча на Гаруда той змиите да вземе.
Издигна се Гаруда и слънцето зажари върху гърба му тия студенокръвни твари.
Изпаднаха от зноя в безчувствие. Тогава
от страх въздаде Кадру на Индра бог прослава:
— О бог на боговете, съпруг хилядоок
на прелестната Шачи, стани сега поток —
живителната влага на струите ти хладни по спечената кожа на змиите да падне.
Ти можеш да приемеш какъвто искаш облик, но мъдрите ти викат „възвишеният облак“.
О Индра, ти си влага, гасяща всяка жажда. О Индра, ти си огън, но огънят се ражда
от мълнии дъждовни. И океан си ти. И слънце си, което негаснещо блести.
Ти жертвите приемаш, които ти въздава светът за свойто благо. О, Индра, ти си слава.
Затуй в самите веди за теб похвални песни и химни са редени, властителю небесни.
Изслуша Индра тая прочувствена възхвала и с облаци потули небето като хала.
Един заблъска други, а трети пък захлипа. Порой върху земята огромен се изсипа.
Дори и в небесата такъв потоп настана, че те се разиграха подобно океана.
И змиите, щастливи от тая милост божа, поглъщаха отново живот с уста и кожа.
Пристигна с тях Гаруда на остров чуден, дивен, звънящ от птичи песни, от цветен дъжд обливан,
осеян от басейни, редувани с ливади. Сандалови дървета над лотосови вади
целуваха небето. Градина райска. В нея влечугите играха, додето им додея.
И рекоха: — Гаруда, я другаде носи ни. Ти виждаш надалече от небесата сини —
навярно има нейде дори по-хубав кът, където само бистри потоци да текат.