Айзък Азимов
Махай се, дъжд
— Ето я пак — каза Лилиан Райт, докато внимателно нагласяваше венецианските щори. — Ето я, Джордж.
— Ето я коя? — попита съпругът й, опитвайки се да постигне задоволителен контраст на телевизионната картина, за да може да гледа мача.
— Госпожа Сакаро — отговори тя и за да изпревари неизбежния въпрос на своя съпруг „Коя е тази?“, бързо добави: — Новата съседка, за Бога.
— О-о.
— Прави си слънчеви бани. Непрекъснато слънчеви бани. Чудя се къде е момчето й. В ден като този той обикновено е навън, стои в огромния им двор и удря топката в къщата. Виждал ли си го някога, Джордж?
— Чувал съм го. Версия на китайското водно мъчение. Бум в стената, туп на земята, шляп в ръцете. Бум, туп, шляп. Бум, туп…
— Той е добро момче, тихо и чудесно възпитано. Иска ми се Томи да се сприятели с него. Бих казала, че са на една и съща възраст, около десет години.
— Не съм знаел, че Томи има трудности със сприятеляването.
— Със Сакаро е по-трудно. Те са толкова затворени. Аз дори не знам какво работи господин Сакаро.
— Защо трябва да знаеш? Какво работи си е само негов проблем.
— Странно е, че никога не съм го виждала да тръгва на работа.
— И мен никой не ме е виждал да тръгвам на работа.
— Ти си стоиш вкъщи и пишеш. А какво прави той?
— Мога да кажа, че госпожа Сакаро знае какво работи господин Сакаро, но е много притеснена, защото не знае какво работя аз.
— О, Джордж — Лилиан се отдръпна от прозореца и погледна с аптипатия към телевизора. — Мисля, че трябва да положим малко усилия. Съседите трябва да положат малко усилия.
— Какви усилия? — Джордж вече се чувстваше много удобно на креслото, с голяма кока кола в ръка, току-що отворена и леко запотена.
— Да ги опознаем.
— Ти не се ли запозна с нея още първия път, когато дойде? Каза, че си й казала нещо.
— Казахме си здравей и тя веднага се прибра, но и къщата все още не беше подредена, така че не можеше да се очаква нещо повече от едно здравей. Но оттогава минаха два месеца и все още нищо, освен едно здравей от време на време. Тя е толкова странна.
— Така ли?
— Винаги гледа в небето. Виждала съм я да прави това стотици пъти, а и тя никога не излиза, ако е поне малко облачно. Веднъж, когато момченцето си играеше навън, тя му извика да се прибира, защото е щяло да вали. Аз случайно я чух и си помислих, че за бога, цялото ми пране е на въжетата и изхвърчах навън да го прибера, но знаеш ли какво — навън беше ясен слънчев ден. Имаше някакви облаци, но те съвсем не бяха дъждовни.
— И какво стана — валя ли?
— Не, разбира се. Само напразно се разкарвах до двора.
Джордж вече се беше съсредоточил върху два удара, които изобщо не заслужаваха да се бяга. Когато вълнението свърши и питчърът се опитваше да възстанови спокойствието си, Джордж извика на Лилиан, която вече се скриваше зад кухненската врата:
— Е, след като са от Аризона, смело мога да заявя, че едва ли са в състояние да различат дъждовните облаци от останалите.
Лилиан моментално се върна в дневната.
— От къде са?
— Според Томи — от Аризона.
— Томи откъде знае?
— Говорил е с тяхното момче, между ударите с топката, предполагам, и то му е казало, че идват от Аризона и след това момчето е било повикано да се прибира. Поне Томи казва, че може да са от Аризона или може би от Алабама, или нещо такова. Знаеш го Томи как помни нещата до половина. Но след като времето толкова ги притеснява, предполагам, че е Аризона и не знаят какво да правят при този наш дъждовен климат.
— Но защо не си ми казал?
— Защото Томи ми каза едва тази сутрин и защото мислех, че той вече ти е казал и, за да бъда абсолютно честен, защото реших, че можеш да водиш едно нормално съществуване, дори ако никога не разбереш това. О-о…
Топката се носеше към трибуната в дясно и това беше краят за питчъра.
Лилиан се върна при щорите и каза:
— Просто ще трябва да се запозная с нея. Тя изглежда много сладка. О, за бога, погледни това, Джордж.
Единственото нещо, което гледаше Джордж, беше телевизора.
— Знам, че се беше вторачила в онзи облак — каза тя. — И сега ще се прибере. Сигурна съм.
Два дни по-късно Джордж беше излязъл, за да потърси нещо в библиотеката и се прибра с куп книги. Лилиан го погледна ликуващо.
— Утре няма да правиш нищо — каза тя.
— Това ми звучи повече като заповед, отколкото като молба.
— Това си е заповед. Утре отиваме със семейство Сакаро в парка Мърфи.
— Със…
— Със съседите до нас, Джордж. Как успяваш да не запомниш това име?
— Имам дарба. Как стана всичко?
— Просто тази сутрин отидох до тях и позвъних на звънеца.