— Толкова лесно?
— Не беше лесно, беше трудно. Стоях си там, изнервена, с пръст върху звънеца и си мислех, че е по-лесно да позвъниш, отколкото вратата да се отвори и да те хванат да стоиш отпред като глупак.
— Тя не те ли изгони?
— Не. Беше любезна, както можеше да се очаква. Покани ме да вляза, знаеше коя съм и каза, че се радва, че съм дошла да ги посетя. Нали знаеш…
— И ти им предложи да отидем заедно до парка Мърфи?
— Да. Реших, че ако предложа нещо, което ще позволи на децата да се забавляват, тя ще се съгласи по-лесно. Едва ли би искала да лиши детето си от такава възможност.
— Психологията на майката.
— Трябваше да видиш какво е в тях.
— А, за всичко това си е имало причина. Издаде се. Но, моля ти се, спести ми подробностите за съчетанието на цветовете в стаята. Не ме интересуват покривките на леглата, а размерът на шкафовете е информация, без която бих могъл да мина.
Тайната на щастливия брак беше, че Лилиан не обръщаше никакво внимание на Джордж. Тя премина през подробностите за съчетаването на цветовете в стаята, беше много подробна в описанието на покривките за легла и му даде описание сантиметър по сантиметър на големината на шкафовете.
— А каква чистота! Никога не съм виждала по-чисто място.
— Ако се сближиш с нея, тя ще започне да ти поставя невъзможни стандарти и рано или късно ще трябва да се откажеш от приятелството си с нея, за да се защитиш.
— Кухнята й — продължи Лилиан без да му обръща внимание — беше толкова идеално чиста, че направо ти се струва невероятно, че някога я използва. Помолих за чаша вода и тя я постави точно под крана и пусна водата толкова бавно, че нито капка не падна в самата мивка. И това не беше престараване. Направи го с такава лекота, че просто си личеше, че винаги постъпва така. А когато ми подаде чашата, я държеше с чиста салфетка. Просто болнична хигиена.
— Сигурно си създава много работа. Веднага ли се съгласиха да дойдат с нас?
— Е… не веднага. Попита съпруга си какви са прогнозите за времето, а той отговори, че всички вестници казват, че утре ще бъде ясен ден, но все още не е чул последната прогноза по радиото.
— Всички вестници казвали така, а?
— Разбира се, те печатат официалната прогноза за времето, така че прогнозите им са еднакви. Но аз мисля, че те наистина препрочитат всички вестници. Съдя по купа, който оставя разносвача…
— Ти май нищо не пропускаш?
— Въпреки всичко — продължи Лилиан строго — тя се обади на метеорологичната служба и попита за последните данни, съобщи ги на своя съпруг и ми казаха, че ще дойдат, освен ако има някакви неочаквани промени на времето, но тогава ще се обадят да ни предупредят.
— Добре. Значи ще ходим.
Семейство Сакаро бяха млади и приятни, мургави и красиви. Докато те вървяха по дългата пътечка от своя дом до мястото, където бе паркиран автомобилът на семейство Райт, Джордж се наведе към съпругата си и й прошепна в ухото.
— Значи той е причината.
— Иска ми се да беше — каза Лилиан. — Това, което носи, ръчна чанта ли е?
— Джобно радио. Обзалагам се, че е за да слуша прогнозите за времето.
Момченцето на Сакаро тичаше след тях, размахвайки нещо, което се оказа, че е барометър, и тримата седнаха отзад. Започна се разговор по общи въпроси, който продължи до парка Мърфи.
Момчето на Сакаро беше толкова любезно и възпитано, че дори Томи Райт, заклещен между своите родители на предната седалка, се беше укротил и се държеше почти цивилизовано. Лилиан не можеше да си спомни кога се бяха возили в колата толкова спокойно.
Тя дори не беше обезпокоена от факта, че малкото радио на господин Сакаро, което почти не се чуваше при разговора, който се водеше, беше включено и тя всъщност никога не го видя да го слага до ухото си.
В парка Мърфи беше прекрасен ден, горещ и сух, без обаче да е прекалено горещ, с весело светещо слънце на синьо, синьо небе. Дори господин Сакаро, който внимателно изследваше всяка точка от небето и след това втренчено се загледа в барометъра, изглежда не можа да открие нищо подозрително.
Лилиан заведе двете момчета до мястото с въртележките и купи достатъчно билети, за да имат по едно возене на всички уреди, които паркът предлагаше.
— Моля ви — каза тя на протестиращата госпожа Сакаро, — нека този път да ги контролирам аз. Следващият път ще бъде ваш ред.
Когато се върна, Джордж беше сам.
— Къде… — започна тя.
— Ето долу при щанда с освежителните напитки. Казах им, че ще те изчакам тук и след това ще се присъединим към тях — той звучеше подтиснато.
— Станало ли е нещо?
— Не, нищо особено, но си мисля, че той трябва да е доста богат.